Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— „Малъри“ — съобщи му свеж женски глас с подчертан английски акцент.

— О, здравейте — бодро извика Кроукър. — Казвам се Филип Марлоу и работя в „Моргана Инк.“… Всъщност още съм съвсем нов и ми казаха да…

— Почакайте за момент, моля.

След миг тишина в слушалката забоботи сочен баритон със средноатлантически акцент — нещо средно между литературен английски и американско наречие:

— Марлоу ли се обажда? Известният американски детектив?

— Точно така — опита кратък смях Кроукър. — За съжаление обаче рядко ме бъркат с него…

— Никога не съм чувал за вас, Марлоу. Кога казвате, че сте постъпили?

— Изобщо не съм постъпвал — отвърна Кроукър и прекъсна разговора. Е, добре. „Малъри Ентърпрайсиз“ има някаква връзка с „Моргана“. Но какво от това? Наведе се и взе разпечатката, която му предаде мадамата, представила се за сестра на Веспър. Тя беше точно копие на новата, получена току-що. С едно малко изключение, което вече очакваше — вътре липсваше номерът на „Малъри“… Умно момиче, поклати глава Кроукър. Но не чак толкова…

Приключи с храненето, извади картичката на Дидалъс и набра номера на канцеларията. Секретарката го осведоми, че сенаторът още не е там, но се е обадил да предупреди за него. Кроукър й предаде къде ще чака Веспър и замислено остави слушалката. Къде ли е отскочило старото момче след сутрешната им среща?

Слезе във фоайето и направи поръчка за кола под наем. Помоли служителката да я остави на негово разположение пред хотела, после скочи в първото свободно такси и се насочи към Дюпон Съркъл. Измина пеш няколкото преки до музея „Филипс“. Някога тази сграда е принадлежала на Дънкан Филипс — наследник на голямата стоманодобивна компания „Джоунс и Лафлин“, а през 1921 година е била превърната в музей на импресионизма и постимпресионизма.

Една от най-ценните придобивки на музея беше „Пикник на лодката“ от Реноар, която собственикът беше имал късмета да закупи за 125 000 долара в края на 1923 година. Кроукър застана пред нея. Картината беше ярка и жива, композирана според най-добрите традиции в изкуството на великия художник. Богато и свежо лятно утро, типично за галската провинция. Мъжките персонажи бяха с отлично телосложение, а жените — весели, закачливи и апетитно закръглени. Всичко беше точно такова, каквото трябваше да бъде.

Каква разлика между картината и реалния живот, въздъхна в себе си детективът. Какво общо има тя с хора като Маргарет и Веспър, като Доминик Голдони и Чезаре Леонфорте — превърнали се в символ и движеща сила на един отминаващ век? Колко безумно далеч са тези ведри персонажи от тях? Колко усилия са необходими, за да се завърне човек към своите някогашни корени?

Най-сетне започна да си дава сметка за хода на времето. Отдавна мина дванадесет, но Веспър все още я нямаше. Започна бавно да обикаля залите, никоя от картините не успяваше да привлече вниманието му. Изчака десет минути в преддверието, други пет — на стъпалата пред входа. Небето продължаваше да е мрачно, но не валеше.

Взе такси в дванадесет и тридесет и пет, десет минути по-късно беше вече в хотела. Колата под наем го очакваше. Попълни набързо формулярите, раздели се за миг с кредитната си карта, после я получи обратно заедно с ключовете.

Малко преди един часа вече пътуваше към кабинета на сенатора Дидалъс. Попадна в тежко задръстване, но си наложи търпение. Трябваше да се види още веднъж с побелелия сенатор, но този път, без да му дава възможност за предварителна подготовка. Веспър не се появи, причините за това можеха да бъдат най-различни. Може би не е пожелала, може би не са успели да я открият. А Дидалъс каза, че ще си бъде в кабинета, нали така?…

Загледан в колите пред себе си, Кроукър направи опит да възстанови сутрешния си разговор със сенатора. Старото момче обяви, че ще е на заседание, а после му подаде визитната си картичка… И Кроукър прие, че… По дяволите!

Беше готов да се обзаложи, че доблестният сенатор още си е у дома и се съвещава с някого. Но с кого?

Отби вдясно на първия светофар и насочи колата към покрайнините на града. До имението Маклийн стигна малко преди два. Вкара колата в коловозите на внушителната алея, но малко преди къщата отби вляво, прекоси безупречно поддържаната морава и спря под кичестите клони на старите дъбове. Угаси мотора, слезе и предпазливо се насочи към страничния вход на къщата.

Мъглата беше започнала да се вдига, слънцето очевидно се канеше да пробие плътния слой облаци. Това се случи след броени секунди, ярките лъчи върнаха цвета на подстриганата трева, зад тях надничаше синьото око на небето. Далеч пред себе си Кроукър зърна фигурата на градинаря, настанила се удобно в количката за голф. Механично се прикри зад ствола на близкото дърво, после се върна обратно и тръгна да заобикаля.