Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Очите на руснака бавно се затвориха, Никълъс и Таши си размениха напрегнати погледи.

— Ас какво точно се занимава Абраманов, доктор Павлов? — попита Никълъс.

— С наситените неутронни полета — прошепна с усилие Павлов.

— Какво означава това? — попита Таши.

— Нали сте доктор, би трябвало да знаете! — Павлов за миг възвърна някогашната си самоувереност, после всичко потъна в суха и болезнена кашлица. Никълъс ясно долови кръвоизлива, който започваше да се оформя дълбоко в тялото му. И прекрасно знаеше какво означава това. Смъртта се приближаваше, никой хирург на света не можеше да я спре.

— Моля ви, докторе, успокойте се! — напрегнато каза той. — Не си влошавайте състоянието!

— Да, да… Зная… докъде бях стигнал? А, до наситените неутронни полета… Казано с най-прости думи, Абраманов работеше върху създаването на стабилен трансуранов изотоп… Мечтаеше да открие онази ядрена субстанция, която ще бъде евтин й неограничен източник на енергия…

— Успял ли е според вас? — попита Никълъс.

— Не, поне докато беше в „Корчатов“… Но не знам какво е направил по време на заточението си в Арзамас-16, секретното атомно градче… Видите ли, аз дойдох тук да му продам нещо, от което той страшно много се нуждае… Трябваше да ми плати голяма сума пари… Двадесет и пет милиона долара… — Изпод полуспуснатите клепачи на Павлов се плъзнаха две бистри сълзи: — Наивност ли проявих? Сега вече не разполагам с нищо… Нито със стока, нито с пари…

Разпитът беше прекъснат от дискретно почукване на вратата. Сержантът на Ван Киет показа главата си и направи знак на Таши. Никълъс искаше да изчака завръщането му, но знаеше, че няма време.

— Обраха ли ви? — попита той.

— Точно така — отвърна Павлов. — Откраднаха стоката и това е работа на Абраманов. Никой друг не би могъл да знае стойността на това, което носех… Не дойде на срещата, вместо него се появиха хора с оръжие… Никой, освен него, не знаеше къде точно ще стане тя…

Руснакът открито се разрида.

— Знам, че цената беше прекалено надута, но какво друго можех да сторя? Институтът имаше нужда от тези пари, а Абраманов нямаше откъде другаде да се сдобие със стоката… Освен това проклетият евреин беше избягал от родината… Исках да го изцедя здравата…

С помощта на Тао-тао Никълъс можеше да види разширението на вътрешния кръвоизлив в тялото на Павлов, сухата му кашлица ставаше все по-дълбока и обезпокоителна.

— Какво точно ви откраднаха, доктор Павлов? — напрегнато попита той. — От какво имаше нужда Абраманов?

Тялото на руснака се сгърчи от силен спазъм, думите му станаха напълно неразбираеми. Продължаваше да живее единствено благодарение психическата подкрепа на Никълъс.

— Това е… Това е част от нов тип защитно поле, което неутрализира изключително високата токсичност на плутония…

— Защо Абраманов толкова силно е искал да го притежава? Той с плутоний ли работи?

— По-лошо… Ако наистина е успял да създаде своя трансуранов изотоп, той несъмнено ще е няколко пъти по-токсичен от плутония… Както по химически състав, така и по летливост… Ох, ох… и… гама-излъчване…

Таши отново влезе в стаята, наведе се над Никълъс и напрегнато зашепна в ухото му.

— Човекът на Ван Киет ме повика, за да ми покаже куршума, изваден от тялото на Павлов… Никой тук не е виждал подобно нещо, но аз имам известни познания… Калибър 308, от драскотините личи, че е изстрелян от пушка „Щайер“… Това е най-доброто снайперистко оръжие, което се предлага на пазара, оптическият му мерник има обхват от почти шестстотин метра…

— Значи руснакът е прав — отвърна Никълъс. — Наистина са го вкарали в капан…

Главата на Павлов се въртеше върху възглавницата, пот струеше от лицето му. Клепачите му потрепнаха, от ноздрите му се плъзнаха две тънки струйки кръв. Никълъс направи опит да го подкрепи, но вече дори Тао-тао не беше в състояние да го стори.

— Доктор Павлов, ние трябва да се доберем до Абраманов! — извика той и заби нокти в ръката на умиращия. — Той е ваш враг, кажете ни как да го открием!

Очите на Павлов започваха да се изцъклят, синият цвят заприлича на тънка глазура. Но зениците им продължаваха да гледат по посока на Никълъс.

— Павлов, чувате ли ме?

— Да… Аз… — дишането му стана трудно, на устата му изби розова пяна. Човекът буквално се давеше.

— Име! Трябва ни име!

— Дзао…

— Какви ги дрънка? — възбудено подскочи Таши. — Това име е японско!

— Не забравяй какво каза Ван Киет за паспорта му — вдигна глава Никълъс. — Пристигнал е тук през Банкок и Осака! — извърна се към умиращия и напрегнато попита: — Кой е Дзао?