Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Манипулациите бяха изключително внимателни, кръвта на руснака бавно започна да променя химическия си състав, освобождавайки се от влиянието на морфина. Това беше много опасна операция, тъй като морфинът се подлагаше на хиперметаболизация, тоест — на ускорено разпадане. Ако тази реакция протече прекалено бързо, лимфните възли и отделителната система на Павлов ще блокират и той неминуемо ще изпадне в състояние на дълбок шок.

Руснакът простена, главата му се раздвижи върху влажната възглавница.

Таши също придърпа един стол, стърженето на краката му по пода накара Павлов да отвори очи. Бяха тъмносини и кървясали, бялото им — мръсножълто като стените на болничната стая.

От устата му излетяха няколко несвързани срички, Никълъс се приведе напред и опря чаша вода до устните му. Очите на ранения бавно започнаха да се избистрят.

— Вие лекари ли сте? — попита на виетнамски той.

— Аз съм хирургът, който ви оперира — отвърна Никълъс. — А това е доктор Ван Киет, управителят на болницата.

— Прилича ми на японец — промърмори Павлов.

— Такава ми е орисията — тъжно поклати глава Таши. — Можете ли да ни кажете какво е станало с вас?

Павлов затвори очи, Никълъс изтръпна. Стори му се, че ще го изпуснат. Пулсът му рязко се ускори, кръвното налягане — също. Никълъс го обви в успокоителния пашкул на психическата си енергия.

— Скоро ще се почувствате добре — меко промълви той.

Дишането на Павлов се нормализира, очите му отново се отвориха. Никълъс веднага разбра какви мисли му минават през главата и побърза да каже:

— Полицията проявява интерес към вашия случай, отвън чакат детективи, които изгарят от нетърпение да ви разпитат.

По дебелите бледи бузи на Павлов избиха ситни капчици пот, но този път никой не си направи труда да ги избърше.

— Не трябва да им позволявате — промърмори едва чуто той.

— Бъдете спокоен — потупа го по бинтованата ръка Никълъс. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Особено след като в продължение на часове съм се борил за живота ви.

Но Таши поклащаше глава с нескрито колебание.

— Не знам… — промърмори той. — Старши инспекторът на сайгонската полиция ме притиска. Не съм сигурен дали ще мога да…

— Трябва да можете! — повиши тон Никълъс, после отново се обърна към Павлов: — Все пак ви моля да влезете в положението на доктор Ван Киет…

— Какво да направя? — прошепна безсилно Павлов. — Не мога да говоря с полицията… Не мога!

— Страхувам се, че нямате друг избор! — наведе се заплашително Таши.

— Момент! — вдигна ръка Никълъс. — Мисля, че ако доктор Павлов ни разкаже какво се е случило, ние ще открием начин да го спасим от лапите на полицията… Все пак животът му е в опасност!

— Не знам — продължаваше да поклаща глава Таши. — Това е нарушение на закона…

— Всичко ще ви разкажа — забързано прошепна Павлов. — Само не ме предавайте в ръцете на полицията!

— Можете да разчитате на нас — усмихна му се успокоително Никълъс. — Ще сторим всичко възможно за защита на интересите ви.

— Добре — кимна Павлов, лицето му отново се покри с капчици пот, пулсът му заплашително започна да се ускорява. Никълъс не можеше да определи времето, с което разполагаха. Насочи психическата си енергия към болния, уви съзнанието му в успокоителна топлина.

Павлов облиза посинелите си устни и тихо започна:

— Никога не бих дошъл тук, ако институтът не изпитваше остър недостиг от средства… Аз съм директор на Московския институт по атомна енергия „Корчатов“… Някога това означаваше много, живеех удобно, с редица привилегии… Блестяща служебна „Чайка“, голям апартамент в Москва, красива дача на брега на Балтийско море, където през лятото почивахме с жената и децата… — спря да си поеме дъх, после отново продължи: — С разпадането на Съветския съюз всичко това отиде по дяволите… Днес аз съм един обикновен просяк, пътувам хиляди километри и се моля на кого ли не, само и само да получа малко пари за института…

— И в Сайгон ли дойдохте с тази цел? — попита Таши.

Павлов направи опит да се усмихне, но на лицето му се появи само жалка гримаса. Помълча, за да успокои напрегнатото си дишане, Никълъс отново опря чашата с вода до устните му.

— В Сайгон е Абраманов, той трябваше да бъде моят благодетел… — В гърдите му заклокочи странен звук — нещо средно между кашлица и гъргорене, което може би означаваше смях: — Някога беше черната овца, може би още е… Работеше при мен в института… Някои хора го считаха за гений в своята област, но аз знаех, че има бунтарски дух и е опасен. Защото е евреин, а всички знаем какви са евреите…