Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Но очите на руснака бяха заковани някъде над главата му, далеч отвъд напуканите стени на болницата.

— Господи! — пусна ръката му Никълъс. — Свърши!

Напоследък Рок рядко напускаше Плаващия град. Тук той беше абсолютен господар, тук сигурността му беше гарантирана. Вършеше го само когато това беше крайно наложително. За срещата с Тимъти Делакроа беше избран един от новите европейски ресторанти, които никнеха като гъби по цялата територия на Сайгон. Делакроа беше от малцината търговци на оръжие в света, които снабдяваха своите клиенти директно от Плаващия град.

Търговецът го чакаше. Рок беше сигурен в това, тъй като закъсня с повече от четиридесет минути, а доста преди определения час подложи на внимателна проверка всичко наоколо. Параноичен по природа, той не оставяше нищо на случайността. Такъв беше по време на войната, такъв беше и докато издигаше своя Плаващ град в средата на джунглата. Бавно и методично обходи уличките около ресторанта, не пропусна да провери нито един отворен прозорец към входа, нито една паркирана кола. Познаваше собственика на заведението лично, това може би трябваше да изключи внимателната проверка на персонала. Но Рок беше безкрайно предпазлив и си направи този труд. Когато всичко приключи, той влезе през задния вход на заведението и тикна малък пакет в ръката на собственика.

Засече Делакроа веднага, въпреки че търговецът беше избрал ъглова маса в далечния, слабо осветен край на заведението. Вероятно благодарение на светлите му, почти лишени от цвят очи, този човек имаше вид на авантюрист, прекарал по-голямата част от своите четиридесет и няколко години на открито, сред дивата природа. Кожата му беше груба и обветрена, е цвят на добре препечен хляб, пясъчнорусата му коса беше дълга и отдалеч личеше, че рядко вижда гребен. Постоянно облизваше устните си като човек, който изпитва силна жажда…

Рок отбеляза вниманието, с което бледите очи опипват фигурата му, докато бавно пристъпваше покрай масите, вече заети от клиенти в европейско облекло и очебийно свободни маниери. Изпита задоволство от решението си да не носи оръжие.

Пред Делакроа имаше бутилка бира. Рок се настани срещу него, размениха си само по едно мълчаливо кимване. На подиума се извиваше певица виетнамка, стиховете от песента на Жак Брел излитаха от устата й с подчертан акцент.

Пред Рок се появи чаша уиски, после двамата бяха оставени на спокойствие.

Американецът отпи една глътка, кимна с глава и попита:

— Свърши ли работа играчката, която ти дадох?

— Защо питаш? — мрачно го изгледа Делакроа. — Отлично знаеш каква работа ми свърши!

— Така ли? — изви вежди Рок. — И сигурно мислиш, че съм ядосан от неспособността ти да изпратиш Линеър в царството на сенките!

— От моя гледна точка нещата изглеждат точно така!

— А пък аз исках само да вселя в душата му страх от Бога — засмя се Рок. — От този Бог , който стои пред теб. Богът на Плаващия град!

— Е, значи съм си свършил работата — видимо се отпусна Делакроа.

— Така е — кимна Рок, облегна се назад и отпи нова глътка уиски. Певицата напрягаше глас в припева, акомпаниментът на тричленния оркестър беше оглушителен. Звуците се блъскаха в стената със силата на куршуми. — По едно време имах известни притеснения — обади се най-накрая той. — Онова копеле Винсънт Тин въртеше далавера след далавера, всичките зад гърба на „Сато Интернешънъл“… Пред мен се представяше за официален посредник, а закупените оръжия продаваше на теб и всички останали, интересуваше го само комисионата… Връх на нахалството му обаче беше твърдението, че е мой официален представител! — от гърдите на Рок се изтръгна презрително ръмжене: — А и много често започна да споменава Плаващия град… Наказах го за назидание! Пръснах му мозъка из целия шибан склад, но преди това не пропуснах да го наквася в сярна киселина! Страхотна гледка беше!

Делакроа мълчеше, тялото му леко потръпна.

Свикнал да обръща внимание на всяка подробност, Рок забеляза това и леко се усмихна.

— Какво ти става, Тим? — попита. — Нима суровата действителност започва да те притеснява? Но ти сам си я избрал, за Бога! Затова недей да хленчиш, че имаш слаб стомах… И без това няма да ти повярвам. Преживял си доста минивойни, видял си доста кръв, нали?… — Усмивката се разшири: — Личният ти принос за тази сурова действителност никак не е малък…

— Не очаквах, че ще дойдеш да се разплатиш лично — отвърна Делакроа и пресуши чашата си. — Спокойно би могъл да използваш обичайните способи…