Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Пробиваше си път сред храсталаците, очите му нито за миг не изпускаха далечната фигура. Градинарят спря количката, избърса челото си с ръкав, после свали шапката от главата си.

Златисторуса коса, прибрана на плътен кок, блесна под лъчите на слънцето. Кроукър рязко спря, после се огледа за по-добро прикритие. Прецени разстоянието и бавно започна да се приближава към количката за голф. Градинарят вдигна глава и се ослуша. Изведнъж заприлича на елен, доловил тревожна миризма в поривите на вятъра.

Сърцето на Кроукър пропусна един такт. Яркосините очи и изящната линия на носа не можеха да бъдат сбъркани. Ако не халюцинираше от липса на сън и лоша храна, градинарят на сенатора Дидалъс несъмнено беше жена и нейното име бе Веспър Аркам.

Случи се така, че руснакът от Института за атомна енергия „Курчатов“ беше намерен лесно. Ван Киет се обади от кабинета си в полицията и съобщи, че е постъпил в болницата Чо Рай шест часа преди Никълъс и Таши да се върнат в Сайгон. Естествено, в компанията на Сейко, но старши инспекторът нямаше защо да знае това.

В. И. Павлов бил вдигнат с линейка приблизително по времето, в което Ван Киет, Никълъс и Таши провеждаха срещата си на борда на моторницата край Вунг Тау. След близо седемчасова операция състоянието му било горе-долу стабилно.

— Но какво му се е случило? — стисна слушалката Никълъс.

— Много неща — отвърна инспекторът и в мембраната се долови шумоленето на хартия. Очевидно разполагаше с медицинското заключение. — В продължение на три часа хирурзите са вадили олово от тялото му, през следващите три опитвали да измъкнат куршум, засегнал кората на мозъка и най-горния прешлен на гръбначния стълб. В момента е напълно парализиран и шансовете му за възстановяване са почти нулеви. Мисля, че трябва веднага да отидеш там. Ще пратя един от моите хора да осигури достъпа ти. И ме дръж в течение…

Болницата Чо Рай се намираше на булевард „Нгуен Чи Таи“ в квартала Шолон. Беше известна като най-доброто здравно заведение във Виетнам, в което работеха лекари с добра квалификация и познания по английски език. Макар и далеч от западните стандарти, нейните пациенти все пак имаха добри шансове да бъдат излекувани.

Десетият етаж беше запазен изцяло за чужденци. Там ги чакаше човекът на Ван Киет, който ги въведе вътре, въпреки протестите на лекарите, сестрите и болничната охрана.

Стените на стаята бяха покрити с напукана жълта боя, Никълъс помисли, че са пристигнали твърде късно. В. И. Павлов лежеше в леглото бинтован и свързан със системи, лицето му беше бяло като вар. Устните му бяха посинели, гърдите му едва забележимо помръдваха. Беше едър мъж, чиито мускули с течение на времето се бяха превърнали в дебел пласт тлъстини. Сега тези тлъстини висяха отпуснати и безжизнени, като празни торби.

— Добре са го подредили — промърмори Таши, започнал да кръжи около леглото като боксьор в началото на решителен рунд.

— Но кои са те?

— Знаеш как се отнасят с руснаците в тази част на света.

— Куршум в тила не е типичен начин на действие за уличните престъпници — поклати глава Никълъс, придърпа един стол и седна. — Те биха предпочели нож в корема или пясъчна торбичка в слепоочието… А ние трябва да получим известни сведения от господин доктор Павлов…

Таши огледа екраните на медицинската апаратура.

— Според мен състоянието му не отговаря на тази цел — промърмори той.

— Ще го подобрим — отвърна Никълъс и дръпна кислородната маска от лицето на пациента. Част от съзнанието му отчиташе любопитния поглед на Таши, останалата вече потъваше дълбоко в Тао-тао и се насочваше към В. И. Павлов. Почти физически усети болката на руснака, концентрираният сноп на психическата му енергия бавно започна, да обвива душата му. После, с методичната прецизност на неврохирург, той се зае да изключва рецепторите на болката, възстановявайки способността им да предават вярна информация на мозъка. Така той получаваше шанса да възстанови нормалното производство на ендорфини и нуклеопептиди, те пък от своя страна щяха да снижат болката до поносимо ниво. Но на даден етап изведнъж се сблъска с непреодолима стена.

Вдигна глава към Таши, внимавайки да не прекъсва връзката си е пациента:

— В организма му има огромно количество наркотик, вероятно морфин…

— Това можеше да се очаква — кимна Таши. — Няма да имаме полза от него…

— Ще се опитам да направя нещо — промърмори Никълъс и усили натиска на психическата си енергия. Цветът на стените стана сочен и ярък, после проблесна и започна да се стопява. Мракът беше плътен и непроницаем, като самата същност на Тао-тао… Никълъс потъна в него без остатък, превърнал психическата си енергия в мощен сноп. Волята му уви пипала около мозъка на ранения мъж, мракът сякаш се разцепи от могъщи пулсации, времето спря и се превърна в звяр с милиони очи, приклекнал в пустотата на Космоса. Успял да се изтръгне от оковите на времето, Никълъс започна животоспасяващите операции спрямо изтощения организъм, прониквайки дълбоко в клетъчния му състав.