Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Така ми е по-приятно — отвърна Рок, неволно повишил глас да надвика оркестъра. — Напоследък рядко излизам, започвам да забравям света извън стените на Плаващия град. Ти ми направи истинска услуга… — бръкна във вътрешния джоб на сакото си и постави на масата дебел бял плик.

Делакроа го прибра, без да преглежда съдържанието му.

— Хубаво е, че ми имаш доверие, Тим — усмихна се Рок. — Обичам посредниците с поведение като твоето, считам го за предпоставка към едно дълго и плодотворно сътрудничество… — леко извъртя глава, до него моментално се изправи един от келнерите. Поръча обилен обяд за двама и го отпрати.

— Имам нужда от един съвет — обърна се към Делакроа той, на лицето му беше изписано поверително изражение. — Напоследък партньорът ми започва да става истинска досада… Според мен го обземат грандомански идеи…

— Грандомански ли?

— Точно така, грандомански. Нима мислиш, че съм толкова тъп да не го разбера? Нима си въобразяваш, че съм един богат галфон, който не знае как да ся похарчи парите?

— Нищо подобно, Рок — побърза да го успокои Делакроа. — Просто съм малко учуден, че между вас може да има… хм… търкания…

— Знаеш какво се получава при съдружия от подобен род — криво се усмихна Рок. — Рано или късно единият започва да се прави на умник и се опитва да измами другия…

Поръчаха си по още едно питие, Делакроа направи опит да даде искания съвет, но Рок почти не го слушаше. Певицата премина на рок репертоара на Майлин Фармър, едновременно с това пристигна и храната.

— Надявам се, че заведението ти харесва — разпери ръце Рок. — Не е като изтънчените парижки ресторанти, в които си свикнал да обядваш, но за тази част на света е наистина първокласно…

По средата на обяда Рок остави приборите, извини се и тръгна към тоалетните. Подмина ги и влезе в кухнята. Собственикът се беше привел над някаква димяща купа.

— Тук е твърде горещо за външни хора с привидна строгост промърмори той. — Какво ще заповядаш?

— Да разстреляш готвача — отвърна Рок и двамата избухнаха в смях. После американецът протегна ръка и пое малък колт 25-и калибър заедно с тънък керамичен цилиндър. Това беше специалният мембранен заглушител „Витеки 2“, който Рок побърза да завинти на дулото на револвера.

— Ще вдигне ли много шум? — попита собственикът.

— Не повече от тапа за шампанско — успокои го Рок.

— Благодаря, че мислиш за репутацията ми — кимна собственикът. — Задължен съм ти.

— Че нали затова сме приятели?

Рок се върна на масата. Ръцете си държеше в скута, изчака певицата да влезе в шумен рок мотив. Двама млади виетнамци вдигнаха електрическите си китари и музиката стана наистина оглушителна.

— Тим, искам да ти задам един въпрос — приведе се над масата Рок.

Делакроа също се наведе напред, очевидно за да го чува по-добре. Изстрелите бяха три, напълно заглушени от бурните аплодисменти на посетителите. Пак ще има бис, помисли си Рок, докато прекосяваше заведението по посока на задния изход. Хвърли револвера в кофата за боклук и леко въздъхна. Жалко, че Делакроа не усети нищо. Но обстоятелствата го принуждаваха да действа по този начин, друг нямаше. От момента на неуспешния атентат срещу Никълъс Линеър Тимъти Делакроа беше осъден на смърт. Защото чрез него жертвата лесно би могла да стигне до самия Рок…

Свеж и изпълнен с енергия, той се приготви за нощен рейд из Сайгон. Тесните и тъмни улички предлагаха огромно разнообразие от човешки пороци, а той обичаше пороците във всичките им форми. Закрачи напред и започна да си подсвирква.

Косата! Блестеше на слънцето като разтопено злато, примесено с течен карамел в някаква чудотворна кула. Прибягвайки сред дърветата като неопитен джебчия, Кроукър последва голф количката на Веспър, движеща се бавно по пътечката за поддръжка.

Навлизаха дълбоко навътре в имението на Дидалъс. Той отбеляза, че количката заобикаля къщата отдалеч и се насочва към групичка иглолистни насаждения, издигащи се край брега на малко изкуствено езеро. Отвъд него се виждаше малка дървена постройка върху основа от дялани камъни, най-вероятно елегантна рибарска хижа. От каменния комин се виеше синкав дим, на извитата веранда се забелязваха стари, но солидни вилни мебели от тиково дърво. Широките прозорци гледаха към горска поляна, покрита е гъсти храсти, над които се извисяваха върховете на величествените буки, заемащи по-голямата част от имението. Сред тревата проблясваха водите на бистро поточе. Дидалъс несъмнено го е зарибил с пъстърва, помисли си Кроукър.