Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Така е — усмихна се Таши. — Но ти познаваш Якудза много по-добре, отколкото би допуснал някой от колегите ми.

Никълъс спря на крачка от скелета, върху лицето му падаха тъмни ивици — сякаш извитите, патинирани от времето кости бяха източник на мрака… Ясно съзнаваше накъде тръгва разговорът, не беше склонен да позволи това.

— И благодарение на този факт зная, че вече си член на Вътрешния съвет на Кайшо…

— Това също е вярно — кимна Таши. — Ти пък си дал клетва да закриляш Микио Оками, нали? Но Оками може би отдавна е мъртъв… Някои от членовете на Вътрешния съвет несъмнено ще се зарадват, ако това се окаже вярно. Просто защото един от тях е дал заповед за ликвидирането му… В най-добрия случай бившият Кайшо се укрива.

— Бившият? Нима Оками вече е лишен от своите пълномощия?

— Доколкото съм осведомен, това е именно така…

Отговорът заинтригува Никълъс.

— Говориш така, сякаш не вземаш участие в решенията на съвета…

— А защо трябва да вземам? Само защото наследих поста на Томоо Козо? Все още не притежавам неговия авторитет, макар че упорито работя в тази посока… — Таши вдигна глава към звездите: — Имам си собствена теория по въпроса: бях избран за оябун точно защото съм млад и нямам авторитета на Акира Шоза и Тетцуо Акинага. Какво би било по-удобно за тях? Аз се нуждая от подкрепа и те са готови да ми я предложат. Така ще им бъда задължен и привързан към тях завинаги… Могъществото на Ямаучи ще се превърне в спомен. Поне те така си мислят…

— Което означава, че ти имаш други планове, така ли?

— Да.

Прекосиха просторния храм и седнаха на малка каменна тераса, краката им увиснаха през парапета като на малки деца. Таши отвори сака, който беше преметнал през рамо, от него се появиха късове студено печено месо, ориз и една цяла добре сварена риба. Започнаха да се хранят под светлината на звездите, огромните скелети на китовете заплашително тъмнееха зад тях.

Скоро приключиха и започнаха грижливо да прибират остатъците от импровизираната вечеря.

— Моите планове включват и теб — подхвърли Таши. — Разбира се, ако открия начин да те заинтригувам…

— Не се интересувам от Якудза.

— Аз пък съм убеден в противното — поклати глава Таши. — Микио Оками е бил най-добрият приятел на баща ти. С негова помощ и с помощта на Якудза полковникът е успял да постигне голяма част от своите цели…

— Това е било в годините след войната, страната е била в пълен хаос… Неимоверни усилия са били необходими за възстановяването на политическия ред и икономическото равновесие. Окупационното правителство е взело официално решение да прибягва до услугите на Якудза, когато това е наложително… Изпълнението на това решение е било част от работата на баща ми.

— Така е. Той е бил забележителен човек, никой не оспорва заслугите му за възстановяването на Япония. Аз лично дълбоко се съмнявам, че без негова помощ щяхме да постигнем сегашното си състояние…

Но от начина, по който бяха казани тези думи, Никълъс разбра, че Таши имаше предвид съвсем други неща. Между двамата пробягваше светкавицата на „шихо“ — вълната на неизказаните мисли, Никълъс изведнъж си даде сметка, че способността им да владеят Тао-тао може да се окаже и нож с две остриета… Тя несъмнено допринасяше за сближаването на духовете им, за уеднаквяване на начина им на мислене… Но едновременно с това съдържаше и някаква неясна заплаха, подобна на тази, която излъчваха скелетите на огромните морски чудовища зад гърба им… Заплаха, че във всеки момент някой от тях може да разкрие повече от своята същност и следователно да се изложи на ответен удар…

Забелязаха едновременно тъмната фигура. Тя се отдели от сянката на колоните пред входа бавно и сякаш колебливо, после тръгна към тях. Беше дребна и гъвкава, поклащането на тесните бедра съдържаше в себе си нещо особено и древно, родено преди столетия и отдавна забравено, дори гротескно…

Оказа се момиченце на не повече от девет години, с все още плоски гърди и съвсем детско телце. Въпреки това обаче извърташе бедрата си като опитна уличница.

— Остави на мен — прошепна Таши, докато момиченцето протягаше ръка към тях. Беше красиво дете, особено ако човек можеше да пренебрегне дълбоките белези по лицето и голите му рамене.

Фразата, която подхвърли, беше на виетнамски. Никълъс не беше особено сигурен в превода си, но тя звучеше приблизително така:

— Искате ли едно хубаво изчукване? Ще ви струва пет долара, американски…