Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Кроукър му разказа за срещата си е Домино.

— Направи всичко възможно да разбереш що за човек е тя — посъветва го Никълъс.

— Съгласен съм — отвърна Кроукър. — Не мога да си обясня как една обикновена чиновничка като нея се е добрала до най-дълбоко пазените тайни на „Огледалото“…

— Точно така. А ако Веспър Аркам се окаже част от мрежата Нишики на Оками, наистина имаме повод за сериозно безпокойство. Защото едновременно с това е работила и за Леон Уоксман — покойния шеф на „Огледалото“…

— А зад името Уоксман се крие Джони Леонфорте — бащата на Гадняра… — добави Кроукър.

— Всички улики водят към тази Веспър — продължи Никълъс. — Нищо чудно тя да се окаже информаторът на „Годайшу“ в мрежата Нишики…

— Аз също съм склонен да приема подобно заключение. Чрез Нишики нашият приятел Оками дава текуща информация за елитни вашингтонски политици… Първо на Доминик, а сега — на Маргарет. Ако Веспър се окаже вътре в тази мрежа, тя без никаква трудност би могла да играе ролята на свръзка и да има пряк достъп до Оками…

И двамата замръзнаха от ужас при мисълта, че враговете на Оками са открили начин да го докопат.

— Всичко това прави твоята задача още по-неотложна — въздъхна Никълъс. — Трябва да откриеш Оками преди Веспър!

Тръсна глава и се върна в настоящето. Черните очи на Таши светеха на сантиметри от лицето му.

— Скоро ще се превърне в отрепка — промърмори и проследи с поглед слабичката фигурка на момичето, стопила се в здрача на просторния храм.

— Точно така, в отрепка — кимна Таши надигна дясната си ръка на бледата светлина на луната. Грозните белези от шевовете тъмнееха като странна бродерия. — Линеър-сан, сигурен съм, че ти по-добре от всеки друг разбираш смисъла на понятието „ижиме“. Имаш смесена кръв, не може да не си забелязал нарастващото му присъствие в Япония…

— Защото другите деца са ме нападали и подигравали, нали? Защото не съм бил съвсем като тях и те добре са виждали разликата?

— Точно така — кимна Таши и гордо тикна обезобразената си ръка под носа му. — Това е пряк резултат, от „ижиме“, Израснах в околностите на Кумамото, семейството ми беше различно от останалите. Преди всичко, защото баща ми разполагаше с много пари… Всички фабрики за боядисване на текстил в района бяха негови. Преселихме се там, когато бях на шест години. Районът беше безкрайно изостанал, баща ми беше сигурен, че там ще намери изобилие от евтина работна ръка…

— Повечето ми съученици живееха в грозни и неудобни бетонни кутии, докато ние имахме просторна дървена къща на два етажа, истинска красавица… Майка ми беше художничка, под четката й се раждаха прекрасни платна. Аз мечтаех да стана като нея, но за съжаление ми липсваше дарба. Формата и перспективата ми бяха толкова чужди колкото квантовата физика за нея…

— Цветът на кожата ми беше прекалено блед и това беше допълнителен удар върху самочувствието ми… Запазил съм спомен от майка ми по време на къпане… Кожата й беше бяла като мляко, или поне на мен ми се струваше такава. Беше толкова фина и прозрачна, имах чувството, че мога да виждам през нея. Когато пораснах и се научих да чета, бях запленен от приказката за снежната лисица, която веднъж в годината се спуска от непристъпните върхове на Японските Алпи, превръща се в красива девойка с млечнобяла кожа и примамва мъжете от градове и села…

— Скоро бях напълно убеден, че майка ми е някакво митично създание. Това беше лошо, тъй като още повече засили чувството ми за самота, за различие от останалите…

— В училище всички ме мразеха. Не само съучениците ми, които ме мразеха, защото съм пришълец, защото съм богат и имам бяла кожа… Мразеха ме и учителите, директорът също. Той беше убеден, че присъствието ми руши дисциплината, а фактът, че така и не си направих труда да овладея местния диалект, че живея в хубава къща и имам богати родители, влоши нещата още повече… Бях като бяла врана, като омразните на всички чужденци…

Никълъс си спомни за своите трудности в училище, а после и в школата по бойни изкуства. Беше принуден да стане по-добър от останалите, просто за да оцелее. Но и до днес не знаеше дали именно постоянните битки в училище не го принудиха да отиде в школата… Твърде многозначителен беше фактът, че за първа специалност избра айкидо — едно бойно изкуство с изключително отбранителни функции…

— Бях обект на непрекъснати нападения — продължи разказа си Таши. — В класната, стая, в гимнастическия салон, на двора… Ритаха ме, биеха ме, обиждаха ме… Бедната ми майка постоянно превързваше рани и бършеше разкървавения ми нос, почти не й оставаше време за рисуване. В началото ме заведе при местния доктор, но той отказа да се занимава с мен, защото двамата му синове бяха сред най-яростните ми врагове… Но майка ми имаше златни ръце. Те с еднаква лекота държаха четката и хирургическия нож, шиеха раните ми с умението, с което оглаждаха съвършена скулптурна група…