Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Веднъж баща ми отиде да се оплаче, но директорът го приел студено и резервирано. Защото баща ми беше получил образованието си в Токио, а годишната заплата на директора изкарваше за по-малко от седмица… Както и да е. Онзи казал, че вместо да се оплаква, баща ми трябва да влезе в положението на останалите момчета, които са безкрайно бедни й поведението им се диктува от инстинкта за оцеляване. Баща ми заплашил, че ще изнесе случая в местния вестник, но директорът се усмихнал и казал, че издателят и редакторът също имат деца в това училище и положително ще бъдат склонни да приемат, че тези деца трябва да имат своите права…

Таши замълча. Седеше напълно неподвижно, очевидно развълнуван от спомените за детството си. Те бяха кацнали на раменете му като призраци, с огромни блестящи очи…

— В опит да изляза от това положение, аз извърших една истинска глупост — продължи след известно време той. — По време на една от най-скучните лекции на директора пъхнах ръката си в огъня, пред очите на цялата гимназия… Мислех, че това е доказателство за твърдост и воля, но на практика не получих никакво признание. Директорът и учителите бяха единни в твърдението си, че всичко е плодна нещастна случайност, искаха да потулят случая на всяка цена…

— Затова поех по единствения път, който ми предлагаше спасение… Постъпих в редиците на Якудза. Дълбоко отчаян и объркан, потърсих начин да вляза във връзка с оябуна на клана, който действаше в района на Кумамото. Разказах му истинската история за прегорената си ръка и той безрезервно я прие. Нямаше син, съдбата го беше дарила само с дъщери. Това беше късмет за мен и аз не го изпуснах…

Таши вдигна лявата си ръка на светлината на луната. Едва сега Никълъс забеляза, че върхът на малкото му пръстче липсва. Очите на оябуна го гледаха с такова умиление, че демоните изпърхаха с криле и отлетяха от раменете му.

— Допуснах една грешка по отношение на този човек и мислех, че всичко е свършено… Имах задачата да охранявам най-голямата му дъщеря по време на сватбената и церемония със сина на оябуна от съседния град. Този брак имаше много противници, главатарите на малките банди се опасяваха от прекалено голямата мощ, която щеше да се окаже в ръцете на двата обединени клана…

— Нападнаха по време на церемонията, в настъпилата бъркотия булката беше улучена от заблуден куршум. Нямах никаква вина, но знаех, че съм се провалил. Шест часа по-късно тя почина в болницата, а аз отидох при своя оябун да си получа заслуженото.

— Но той, вместо да ме убие, започна да говори за превратностите на съдбата и лоялността. Говореше ми като на собствен син. Предложих му тази частица от тялото си и той ми прости. Не само на думи, а от душа… Този урок запомних за цял живот. В света на моята младост нямаше чест, нямаше вярност. Тези достойнства открих в редовете на Якудза, пак там разбрах кои са най-важните неща в този живот…

Веднага след като се събуди, Кроукър провери дали Маргарет е В хотела, но му отговориха, че я няма. После отново прибягна до кодовете на Лилехамър и влезе във връзка с „Огледалото“. На телефона се появи млад и жизнен мъжки глас. След съответните пароли Кроукър поиска да разговаря с Домино.

— Съжалявам, но тук няма човек с такова име — отвърна гласът.

— Трябва да има, снощи разговарях с нея — настоя Кроукър, а умът му вече тичаше няколко стъпки напред.

— По този телефон? Невъзможно! Аз бях дежурен, но не съм разговарял с вас.

— Но…

— Почакайте малко. Всички разговори автоматично се записват, с точната дата и час… Ето, сега ще направим проверка… В колко часа позвънихте?

— Всъщност, звъних два пъти — поясни Кроукър и му даде часовете.

— Не сте звънял тук — отсече гласът. — Не разполагаме със запис, сега вашите данни се появяват за пръв път през тази година.

Кроукър затвори очи, умът му продължаваше да препуска. Коя е Домино, как е научила къде и кога ще звъни? И по какъв начин е изтрила записа на разговорите им? Може би е опитен шифровчик… А може би…

Тръсна глава и описа външния вид на жената, с която беше разговарял. Мъжът насреща се засмя:

— Не я познавам. Ако не бяха косата и цветът на очите, бих казал, че става въпрос за Веспър Аркам…

От устата на Кроукър излетя сподавено възклицание.

— Била е асистентка на Уоксман, нали?

— Да, но в момента работи за сенатора Дидалъс.

— С какво се занимава?

— С всичко. Според някои слухове се опитва да реорганизира и създаде нови легенди на активните агенти, работили за „Огледалото“. Фактът, че зад фасадата на Уоксман се е криел Джони Леонфорте, буквално съсипа организацията. Започнаха чистки и всякакви процедури от подобен характер…