Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Шидаре отстъпи крачка назад, на лицето му се изписа дълбоко смайване. Блестящите гарванови очи се забиха в Никълъс. Светът изведнъж изгуби форма и съдържание, цветовете избледняха, гравитацията и перспективата изчезнаха в безвремието, наоколо сякаш се спусна непрогледен мрак.

Черните матирани зеници на Шидаре се разтвориха, Никълъс изпита чувството, че пропада в тях, сърцето му пропусна един такт, безпогрешно разпознало особеното безцветно и сякаш лишено от съдържание излъчване на психиката на врага. Миг по-късно танжинското им съзнание се сблъска и преплете, макар и невидимо за околните, напрежението беше огромно… Вече няколко години Никълъс не беше се срещал с друг танжин. След смъртта на Канзацу — неговия сенсей и духовен баща, той напразно търсеше друг, подобен на себе си майстор на древното изкуство… Фактът, че го намери тук, на едно толкова неочаквано място, беше вълнуващ и плашещ…

Видя как ръката на Шидаре се вдига, в дланта й отново блестеше острието на „нагината“. Посегна и бавно уви пръсти около тънкото острие. „Нагината“ беше древно оръжие, употребявано предимно от пътуващи проповедници за защита от разбойнически нападения. Блестящият поток танжинска енергия обля закалената стомана. Така някога, преди векове, силата на будисткото „ки“ — жизнената енергия, е обливала оръжията на враговете…

Шидаре отстъпи крачка назад, главата му се наведе в дълбок поклон.

— Томоо Козо е бил пълен глупак! — отсече той с глас, който не търпеше възражение. — Сторил си ни неоценима услуга, като си го убил. Лично аз се чувствам дълбоко задължен пред теб за този акт…

Присвити и недоумяващи, очите на Сейко се местеха от Шидаре на Никълъс и обратно. Само до преди миг двамата бяха вкопчени в бой на живот и смърт, а сега изведнъж се заковаха на място, освободени от напрежението. Беше сигурна, че Никълъс е прибягнал до помощта на танжинското си око. Но какво стана после? Нима реши да не използва психическата си енергия за победа над Таши? Инстинктивно усети, че тук вече няма място за победа и поражение, а двамата мъже бързо постигат духовна близост и съгласие.

Протегна ръка да пипне голото тяло на Никълъс, сякаш изведнъж засрамена от присъствието на младия оябун.

— Вече три пъти смъртта те докосна, Никълъс… А четири е лошо число… Китайците го считат за синоним на смъртта…

Очите на Никълъс напуснаха лицето на Шидаре и спряха върху Сейко:

— Не можем ли да разчитаме на помощта на баща ти?

— Страхувам се, че това е напълно изключено — отвърна вместо нея Шидаре и махна с ръка: — Ела да се поразходим…

Прекосиха с бавна крачка ослепително белия пясък и се насочиха към изумрудените вълни. Въздухът тежеше от миризмата на сол и фосфор, на хоризонта се виждаха мъничките силуети на рибарски лодки.

— В случай, че все още се чудиш къде сме, това е Вунг Тау — Заливът на лодките — поясни тихо Шидаре. — До Сайгон има два часа път с бърза кола. Този район на Виетнам е доста космополитичен… През петнадесети век, по време на въстанието на Ле Тай Тонг срещу крал Чампа, именно тук са акостирали корабите на португалските търговци. После, в продължение на столетия, чужденците са идвали тук за почивка и забавления… — ръката му се насочи назад, към покритата с плочки вила: — Моята къща е построена през 1930 година, а преди няколко месеца бащата на Сейко ми помогна да я ремонтирам.

Колко ли още неща ще науча за тази жена, въздъхна в себе си Никълъс, а на глас попита:

— Добре ли го познаваш?

— Никой не го познава добре — направи гримаса Шидаре. — Предполагам, че това е и неговото желание. Тук той е като някогашните крале, по-скоро като статуя на някой от тях… Живее много уединено, трудно е дори да се свържеш с него…

Никълъс се обърна към Сейко, която вървеше малко встрани от тях:

— Защо няма да ни помогне?

— Защото не поддържаме връзка помежду си — отвърна тя, на лицето й се изписа странно изражение. — Той така и не успя да приеме моята… еманципация. Твърдо е убеден, че би трябвало отдавна да съм омъжена, с две отгледани деца и трето на път… „Къде са ми внуците, питаше. Ти разруши цялото ми бъдеще!“…

Отмести глава, ветрецът разроши косите й, надвисналото над хоризонта слънце обагри скулите й.

— Това беше отдавна, още преди да спрем да си говорим… Сега той е женен за втори път, съпругата му е само на двадесет и три години и вече го е дарила с две здрави и хубави момчета… Продължението на рода е осигурено, вероятно вече е спокоен…