Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Прибягнах до Тао-тао — простичко отвърна той. — Проектирах навън своите духовни сили, за да оформя нещо като…

— Като щит?

— Не съвсем… Представи си самолет или спортна кола с аеродинамична форма… Те са конструирани така, че вятърът се плъзга около тях и челното съпротивление е незначително. Ние бяхме тази кола, моят щит действаше именно като аеродинамичната форма… И така избегнахме поразяващото действие на взривната вълна.

Шидаре беше на две крачки от тях, блестящите му очи бяха заковани върху лицето на Никълъс. В тях нямаше нищо — нито чувства, нито интерес.

— Чувал съм, че владеете айкидо, Линеър-сан — наклони глава той. — Кажете, моля, познавате ли изкуството на „жиу ваза“?

— Таши…

— Всичко е наред, Сейко-сан — прекъсна я Никълъс. — Оябунът знае какво говори…

Но Сейко не искаше да се откаже.

— Разбрахме се по този въпрос, Таши — продължи тя с упорито тръсване на глава: — Моля те да не се правиш на мъж. Не сега и не тук!

— Стой на мястото си, Сейко! — изръмжа Шидаре и Никълъс го погледна с нов интерес. Беше успял да затвори устата на Сейко с една-единствена фраза — нещо, с което можеха да се похвалят малцина. Дали това се дължеше на факта, че той е един от тримата оябуни, съставляващи Вътрешния съвет на Кайшо, или тя просто прояви уважение към мъж, когото боготвори?

— Съжалявам, че не разполагам с „ги“ или „хакама“ — традиционното облекло за айкидо, но ще трябва да се задоволите с банския си костюм… — дългият показалец на оябуна се стрелна по посока на вратата: — Ще излезем ли вън на пясъка?

— Но той спа в продължение на тридесет и три часа! — възрази Сейко. В гласа й имаше повече обвинение, отколкото молба. — И през цялото това време се възстановяваше! Какво ти става, за Бога?

— Казах ти да не се бъркаш! — стрелна я начумерено Шидаре.

Излязоха навън. Червеният диск на слънцето висеше ниско над хоризонта. Следобедният ветрец шумолеше в листата на палмите и разхлаждаше влажния въздух. Небето имаше онзи особен жълтеникавосив цвят, който Никълъс вече се беше научил да свързва с Виетнам. Зеленикавите вълни на прибоя се стоварваха върху пясъчния бряг с оглушителен тътен. Направи опит да изчисли приблизителното им местоположение, но Шидаре му попречи, очевидно настроен на друга вълна. Тялото му се стрелна напред, дясната му ръка нанесе силен удар „муне тцуки“ ниско в корема, Никълъс успя да го блокира само отчасти.

Строполи се на пясъка, младият оябун се стрелна след него, сграбчи дясната му китка и силно я изви. Тялото на Никълъс се превъртя от инерцията и потръпна от болка. Но той я прие с удовлетворение, това беше нещо като сигнал за събуждане. Беше лежал прекалено дълго, концентрацията на танжинската енергия, спасила живота им, го беше изтощила до крайност… Хубаво е да си отново жив, въздъхна в себе си той, претърколи се и по този начин избегна мощен ритник, насочен в ребрата му. Направи ножица с глезените си, но и Шидаре демонстрира своята пъргавина.

Отскокът на оябуна се сля с последвалата атака, китката на Никълъс се оказа приклещена. Принуди се да рискува с позицията „тенкан“, без да е възстановил равновесието си. Десният му крак се протегна напред, цялата тежест на тялото му се пренесе върху гърба и бедрата, последва рязко завъртане. Шидаре политна напред, Никълъс моментално оцени преимуществото си и приложи хватката „тцуки аши“, изплъзвайки се от протегнатите напред ръце на противника. Сграбчи го през кръста и го хвърли над главата си. Когато тялото на Шидаре достигна най-високата точка на полета си, лявото коляно на Никълъс се сгъна, десният му крак се стовари върху ребрата на японеца, малко над бъбрека, силата на удара беше страхотна.

От устата на оябуна се изтръгна тежко изпъшкване още преди тялото му да се забие в пясъка. Никълъс се втурна напред, но Шидаре вече беше на крака, светкавично изтрил болезнената гримаса от лицето си. Нахвърли се върху Никълъс, но дясната му ръка действаше бавно, а рамото му видимо се беше навело напред и надолу.

На сантиметри от Никълъс между пръстите му внезапно проблесна миниатюрна „нагината“ — оябунът очевидно беше скрил ножа някъде в широкия си италиански костюм.

Притиснат от обстоятелствата, Никълъс се принуди да прибегне до танжинските си способности. Свита на плътен сноп, психическата му енергия се стрелна напред, ръката на оябуна замръзна на сантиметри от тялото му. Това трая само един кратък миг, но времето беше достатъчно за блокиране на оръжието посредством отхвърлящ удар „тегатана“. Пръстите му, твърди като камък, улучиха китката на японеца, ножът отлетя надалеч.