Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Сестра ви?

— Да — кимна жената, после махна по посока на документите: — Спортният „Нисан 300“ е регистриран на нейно име — засмя се на слисаното му изражение и протегна ръка: — Казвам се Домино… Не се притеснявайте, често ме гледат така… Баща ми беше луд по кримките за Джеймс Бонд, и двете си дъщери е кръстил на героини от тях…

— Надявам се, че сестра ви не се казва Писи… — промърмори Кроукър.

— Не, слава Богу — усмихна се жената и го хвана под ръка. — А сега ще ми купите нещо за закуска и ще ми кажете какво искате от Веспър… Става ли?

В този час на денонощието нямаха кой знае какъв избор. Тя го заведе в ресторант „Четири сезона“, който се намираше в Джорджтаун. Малко отдалечен, но вероятно именно затова удобен… Кроукър си поръча портокалов сок, кафе и пържени яйца с бекон, а Домино се задоволи с препечена филийка и черно кафе.

— Обичам хляба си прегорял, а месото — полусурово — обясни тя. — Не знам защо…

Кроукър изчака отдалечаването на келнера и попита:

— Какво знаете за сенатора Ричард Дидалъс?

— Питате ме по какъв начин е свързан със сестра ми, нали?

— Може и да не е — поклати глава Кроукър. — Зависи…

Келнерът се появи с кафето, и портокаловия сок, после изчезна зад някаква саксия с богата растителност. В дъното на модерно обзаведената зала имаше зимна градина, огряна от ярки слънчеви лъчи. Посетителите бяха малко, най-близко до масата им седеше дебел мъж, очевидно търговец, който забързано чукаше по клавишите на портативен компютър. Не би могъл да чува какво си говорят, освен ако не е оборудван с насочен микрофон.

— Всъщност аз бях тази, която излизаше с него за известно време — промърмори Домино и отпи глътка кафе. — Служебно, разбира се. Ричи е толкова влиятелен, че това е единственият начин да бъде държан под око… Искам да кажа, че човек като него не може да бъде изповядван… Вършехме го за негово собствено добро. — „Изповядване“ означаваше проверка с детектор на лъжата.

— Разбирам.

— Не съм спала с него — направи гримаса Домино. — И нищо от тоя сорт…

— Не съм казал, че сте го правила.

— Би било излишно — остави чашата си тя. Закуската пристигна, Кроукър с интерес загледа как Домино реже късчета полуовъглен хляб и ги слага в устата си.

— Няма ли да свалите тези очила? — попита той. — Свят ми се вие от огледалните стъкла…

Домино се подчини, в лицето на Кроукър се забиха две изумруденозелени очи, огромни и раздалечени като яркосините очи на сестра й.

— Харесвам Ричи — продължи тя. — Той е умен и съобразителен, разсъждава като младеж…

Кроукър разкъса жълтъка на едно от яйцата в чинията си и го разстла върху препечения бекон.

— Има ли странни приятели?

— Какво означава странни?

— Странни за един американски сенатор.

— Ричи има купища приятели.

Ричи. Един от най-влиятелните мъже в Америка!

— Сред тях беше ли и Доминик Голдони?

— Главатарят на мафията, дето го очистиха миналата година, ли имате предвид?

— Точно него.

— Може би — кимна Домино и избърса пръсти в салфетката. — Виждала съм сестра му… Как й беше името?

— Мерилин.

— Не, Маргарет. Помня я много добре. Съвсем не ми приличаше на италианска принцеса, ако разбирате какво искам да кажа…

Кроукър разбираше, при това отлично.

— Значи Маргарет и сенаторът се познават… Какви бяха отношенията помежду им?

Домино поклати глава.

— Сега е ваш ред. Кажете какво искате от Веспър.

Кроукър избърса устни, пое една голяма глътка кафе и неволно се запита колко голяма ще бъде дупката в стомаха му след броени минути.

— Снощи я видях — отвърна. — Беше в „Моникърс“ заедно с Маргарет, после двете изчезнаха със спортния нисан…

— Къде отидоха?

— Не зная.

— А Ричи?

— Маргарет се появи в стриптийз бара с една от неговите лимузини.

— Значи следите сестрата на Голдони — заключи тя.

— Нищо подобно — поклати глава Кроукър. Нямаше никакво намерение да откровеничи с тази жена. Тя беше на служба при хора като Лилехамър, а Лилехамър го беше предал. — Следях човек, който се намираше в „Моникърс“…

Домино извърна шава към слънчевата зимна градина, очевидно обмисляйки следващите си ходове.

— Сестра ми работеше при Леон Уоксман преди смъртта му.

— А аз — за Уилям Джъстин Лилехамър — погледна я в очите Кроукър.

— Наистина ли? Как тогава не се познавате? Лилехамър също работеше за Уоксман…

— Работеше в неговата агенция, докато аз бях нает за изпълнението на определена задача. Кракът ми не е стъпвал в кабинета му, всъщност дори не знаех, че има кабинет…