Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Зная, зная, сънят на рождението… Това е едно от обясненията.

— А твоето какво е?

— Срамувам се от това, което върша.

— Сериозно ли говориш? — засмя се мъжът.

— Може би не — отвърна тя. — Някой някога беше казал, че сънищата са шега…

— Дано — отвърна мъжът. — Защото срамът е чувство, което не мога да свържа с теб, колкото и да се опитвам…

От устата на Никълъс се откъсна тихо стенание.

— Дойде на себе си! — извика Сейко. — Слава Богу!

— Казах ти, че скоро ще се оправи…

— Откъде беше толкова сигурен? — попита тя и се надвеси над леглото. На лицето й играеше усмивка на облекчение.

— Слава Богу! — повтори тя, наведе се и го целуна по устните, ръката й нежно погали пламналото му чело.

— Къде съм? — дрезгаво прошепна Никълъс.

— Дай му да пийне нещо, за Бога — обади се мъжкият глас. — Има време за целувки!

Сейко коленичи до леглото и опря гърлото на бутилка студена вода до устните му. Той жадно отпи, после надигна глава.

— Искам да седна.

Бузата му опираше в рамото на Сейко, хладно като мрамор.

— Мисля, че това не е добра идея — отвърна тя.

— Стига майчински чувства! — обади се мъжкият глас, значително по-близо отпреди. — Той може да прави всичко, което пожелае, вече ти казах това…

Никълъс по-скоро почувства, отколкото видя как Сейко извръща глава. Сам изпитваше любопитство по отношение на непознатия, но инстинктивно чувстваше, че трябва да го види едва след като бъде на крака.

— Къде сме? — попита той, докато Сейко му помагаше да стане.

— Това е без значение — отвърна тя. — Намираме се на сигурно място.

Очите му се плъзнаха надолу и с учудване установиха, че е гол, само по шарен бански костюм с оскъдни размери.

— Погледни го обади се мъжът. — Драскотините и белезите почти са изчезнали…

Беше прав, разбира се. Тежките физически упражнения допринасяха съществено за ускоряването на химическите реакции в мозъка и мускулите му, докато Тао-тао влияеше пряко на обмяната на веществата, увеличаваше количеството на ендорфините и нуклеопептидите в клетъчното ядро и по този начин ускоряваше многократно оздравителните процеси в организма.

Никълъс се изправи на крака и извърна глава по посока на мъжа.

— Кой си ти, по дяволите?

— Никълъс, това е Таши Шидаре, новият оябун на клана Ямаучи…

Шидаре се поклони, но Никълъс забеляза, че поклонът му не беше особено дълбок. Очевидно желаеше да покаже ограничен респект и да подчертае независимото си положение.

— Зная какво е отношението ти към Якудза — продължи тихо Сейко. — Но бях много отчаяна, исках да имам до себе си някой близък… Някой, който ще ми помогне без задни мисли…

— Значи ти си наследник на Томоо Козо — промърмори Никълъс.

На лицето на оябуна се появи лека усмивка. Беше млад човек, не повече от тридесет и пет годишен, с остри черни очи и висока фигура. Лицето му беше тясно и издължено, добре очертаният нос завършваше с чувствителни като у жена ноздри. От цялата му фигура се излъчваше скрита, добре контролирана заплаха — като огън зад вратичката на огромна пещ… Никълъс имаше чувството, че онзи, който се опита да отвори тази вратичка, ще бъде моментално изпепелен…

— Чувствам греховете на предшественика си като тиня, полепнала по тялото ми — промърмори Шидаре, но от цялото му поведение личеше, че тези думи са несериозни, казани на шега.

Всичко у този човек говореше, че е представител на новото поколение Якудза — умен и арогантен, абсолютно сигурен в статута си извън закона. От самоувереното му поведение личеше, че не идва от улицата като Шоза и Акинага, а притежава диплома от престижен университет — вероятно от токийския „Тодай“, Самочувствието му беше високо, такива като него отдавна бяха забравили особеното, характерно за старите Якудза чувство за непълноценност, чувство на отритнати от обществото хора…

— Виждам, че се възстановяваш по забележителен начин — отбеляза Шидаре.

— Никълъс — намеси се Сейко. — Ти спаси и двама ни, но аз все още не разбирам как успя да го сториш… Усетих тялото ти върху себе си, после ме заля някаква странна, полутечна топлина… Сякаш ме потопиха в разтопен восък… За миг не можех нито да дишам, нито да виждам… Изпаднах в паника, направих опит да се измъкна изпод теб… В същия момент бомбата избухна, имах чувството, че ще бъдем разкъсани на парчета… Чух пронизителен вой, после изгубих съзнание…

Шидаре елегантно пристъпваше по излъсканите до блясък плочки на слънчевата стая, присъствието му беше натрапчиво, Никълъс откри, че не може да го игнорира. Беше облечен във великолепен костюм от бял италиански лен, всичко по него трептеше от чистота.