Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Абраманов беше създал една съвършена машина. Тя притежаваше огромни способности, но нямаше мозък, който да ги управлява. Той самият трябваше да вдъхне живот на сложната апаратура от стомана, керамика и електронни компоненти от фибростъкло.

— Половината път — промърмори той, вперил поглед в измервателната апаратура. Вълнението очевидно не беше по вкуса му, би дал всичко, за да напусне палубата и да се прибере в относителната сигурност на каютата. — Всичко е наред, люшкането престана. Там, долу, всичко е спокойно…

Рок пристъпи към капитана. Младият виетнамец беше убеден, че ще успеят да се задържат на място, независимо от силата на бурята. Рок му нареди да го информира за всяко отклонение от избраното място и се върна при Абраманов.

Руснакът включи дистанционното управление, което беше прикрепил за колана си, хвърли му неспокоен поглед и надяна слушалките.

— Долу цари пълен мрак — промърмори той. — Не се различават цветове. Включвам волфрамовите прожектори…

— Нервен ли си, Абраманов?

— Да — кимна онзи. — И ме е страх. Намираме се твърде близо до обекта.

— Разбирам. Искаш го не по-малко от мен, нали? Дори не можеш да си представиш, че товарът ще си остане там, долу, докато някое земетресение не сплеска урановите капсули!

— Да не дава Господ! — възкликна с ужас в гласа Абраманов. — Последиците от такова събитие ще бъдат катастрофални!

— Това ти го казваш… Роботът опря ли в дъното?

— Още не. Държа се на няколко метра от него.

Абраманов имаше любопитния навик да се идентифицира напълно с дистанционната апаратура и винаги говореше за нея в първо лице, единствено число.

Рок вдигна качулката на якето си и излезе на палубата. Клатушкането видимо се беше усилило, морската вода заля глезените му, после бързо се оттече. След малко се върна обратно в кабината. Абраманов работеше с кабелите.

— Къде сме?

— Почти на място — отвърна ученият, очите му бягаха по екраните на портативните компютри. — Вися на седем-осем метра от горния край…

— Жалко че не можем да се спуснем до долния — тръсна глава Рок. — Защото има опасност острите ръбове да прережат кабела… Дори няма да разберем дали роботът ще може да ходи по дъното…

Вятърът запрати сноп дъждовни капки в стъклата на кабината, звукът беше като изстрел от карабина. Катерът се люшкаше на котвата си. Рок хвърли бърз поглед към капитана, но той не го забеляза, зает с даването на кратки команди.

— Вече съм на ръба.

Рок насочи вниманието си към Абраманов, който бързо обработваше данните на телеметричната апаратура.

— Как е положението там?

— Спокойно и тихо. Не като тук… Ей сега ще ти покажа.

Пръстите му включиха видеокамерата и сръчно я настроиха. На екрана на монитора се появи отчетлив образ. Пясъчното дъно на двеста метра под краката им изглеждаше гладко и равно като пустиня.

— Виждам дъното — прошепна с неволно страхопочитание Рок. — Продължавай…

Картината се промени, Рок имаше чувството, че ходи със собствените си крака по полегатия склон. Макар да знаеше, че това е невъзможно, че на тази дълбочина всяко творение на природата с бели дробове би било сплескано от огромния натиск…

— Придвижването е изненадващо лесно — докладва Абраманов. — Склонът не е особено стръмен…

— Но сонарите предупреждават, че положението скоро ще се измени…

— Да, зная това.

Абраманов беше потънал изцяло в чудесата на подводния свят. Какво ли изпитва човек, свързан толкова тясно с машината, която е построил със собствените си ръце, запита се Рок. Той самият едва ли би почувствал нещо особено, но Абраманов положително е на седмото небе…

— Внимавай.

Картината отново се промени. Дъното се наклони, в яркия правоъгълник на прожекторите заплуваха ситни песъчинки и планктон, вдигнати от механичните крака на робота. Малко, почти прозрачно раче пробяга пред камерата и изчезна. Спокойствието отново се възцари.

— Снижаването започва — съобщи Абраманов. Дъждът се превърна в порой, корабът подскачаше над вълните като коркова тапа.

— Изправни ли са механичните системи? — попита Рок, изчака кимването на Абраманов и зададе следващия си въпрос: — Продължава ли наклонът?

— Става по-стръмен. Сонарите отчитат отклонение с половин градус.

— Не е зле…

— Водолаз едва ли би могъл да се справи — подхвърли Абраманов. — Виждаш ли онези пукнатини в дъното?

Рок кимна с глава. Пясъците бяха отстъпили място на шистови скали, между тях зееха дълбоки дупки. — А роботът ще ги преодолее ли? — попита той.