Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Живееше в Азия толкова отдавна, че почти не си спомняше за истинската си родина. Понякога я сънуваше, душата му винаги се изпълваше с гняв и страх. Спомените му бяха смътни и разпокъсани, неизменно свързани с баща му — пиян, изгонен от поредната работа, гаден…

— Хайде, младши — бръмваше призрачният глас. — Сега двамата с теб сме сами, няма я майка ти, никой не може да отърве смърдящия ти задник… После отмяташе завивките и го удряше зад ухото с такава сила, че Рок почти припадаше от болка. Това се повтаряше безконечно, чак докато се събуди… Какво беше то? Кошмар или спомен от далечното минало?

Ясен спомен имаше единствено от деня, в който за пръв път гледаше баща си от горе на долу. Години наред беше тренирал във военизирания лагер за доброволци, след приключването на подготовката получи отпуск и се върна у дома. За пръв и последен път. Едно светкавично ляво кроше беше достатъчно и баща му се просна на тротоара в гетото на Питсбърг — там, където беше роден и израснал Рок. На лицето му се появи разкривена усмивка, от устата му потече кръв.

— Отдавна чакам този момент, младши — изфъфли той. — Не забравяй, че аз те направих такъв, какъвто си…

Сега, изправен на палубата на едно от многобройните си корабчета, той гледаше приближаването на руснака. Когато един от патрулните му катери го откри в бурното море (това стана преди около шест месеца), кракът на този човек приличаше на пихтия. Рок, който имаше достъп до всичко най-добро в Югоизточна Азия, накара своите хора да надминат себе си. Въпреки това не можеше да се каже, че разполага с апаратурата и персонала на болницата „Уолтър Рийд“… В тази част на света имаше великолепни лечители, които наместиха натрошените кости, но срещу прекъснатите нервни възли дори и те бяха безсилни. Разбира се, той не запозна Абраманов с този факт — човекът беше благодарен, че някой го е извадил от бурното море. Подобно на повечето хора с аналитичен ум, Абраманов страдаше от ирационални страхове и халюцинации. Челно място сред тях заемаше страхът от удавяне, този от акулите беше доста по-назад…

Приближи се към него и двамата се опряха на перилата. Рок свали тъмните си очила и внимателно огледа сивите облаци, които започваха да се трупат на хоризонта.

— Ако времето се задържи хубаво, най-много след час ще спуснем робота — каза той.

Насочи поглед към морските дълбини, опита да си представи огромния съветски самолет, легнал на дъното на океана на броени метри от дълбока пукнатина…

Бурята ги завари на много мили от брега. Капитанът на Патрулния катер беше млад виетнамец с дребно лице, който обаче познаваше местните води далеч по-добре от моряци, плавали по света десетки години.

— Бурята ще бъде силна — каза той с пискливия си глас. — Ако сега тръгнем обратно, скоро ще се окажем точно на пътя й… Мисля, че не искам да бъдем там…

— Аз също — кимна Рок. — Дръж курса, ще продължим работата си — извърна се към Абраманов и попита: — Ще издържи ли роботът на лошото време?

В знак на благодарност към своите спасители Абраманов беше използвал месеците на своето възстановяване за създаването на подводен робот — двуметрова черупка от титан, който покриваше сложна мрежа от телеметрична апаратура с лазерно насочване, миникомпютри, навигационни сонари, комплект двигатели, механични ръце със сложни щипки, наподобяващи човешки пръсти, видеокамери, прожектори и комплект мощни литиеви батерии… Всичко това беше свързано с компютъра на борда на катера посредством дебел кабел от фибростъкло.

Създаването на робота беше детска игра за него, особено след като видя какво съдържа просторният склад с военно оборудване и апаратура на Рок. За създаването на механичните ръце Абраманов прибегна до системата, която беше използвал при неутронната камера в Арзамас-16.

— Роботът ще бъде окей — отвърна той. — На двеста метра под повърхността дори няма да се поклати… Ние сме тези, които ще имаме проблеми с бурята… Ако не успеем да се задържим на място или пък се забавим с изваждането на робота, вълните могат да прекъснат кабела…

— Пускай го през борда — кратко нареди Рок.

— Но…

— Веднага, още преди вълнението да стане прекомерно силно!

Дъждовни капки забарабаниха по покрива на каютата, облаците се сключиха ниско над главите им. Хоризонтът се приближи, сякаш морето се надигаше да посрещне небесната стихия.

Рок се обърна и направи знак на екипа, който обслужваше специалната лебедка и контролната електроника в задната част на корабчето. Минути по-късно бялата конструкция увисна над борда и бавно започна се снижава към оловните вълни. Потопи се във водата, вълните я подхванаха, разнесе се остро стържене на метал. Всички затаиха дъх. Роботът с лекота се отдели от корпуса на кораба и пое пътя си към дъното.