Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Започна да работи нощем. От внимателно събиран по време на опитите отработен уран направи двата контейнера, чиито десетсантиметрови стени от тежък метал даваха единствената сравнително надеждна защита срещу смъртоносните излъчвания. Стените би трябвало да бъдат значително по-дебели, но Абраманов не разполагаше нито с достатъчно материал, нито с време. Дори и такива, каквито се получиха, контейнерите тежаха по над триста килограма всеки. Застанал на по-малко от метър от тях, човек рискуваше да получи убийствена доза радиация и Абраманов добре знаеше това.

Потъмнялата повърхност на бурното море летеше насреща им като стоманена стена.

Идеята за бягство сподели със стар свой приятел, полковник от съветските ВВС. И Федоров, подобно на Абраманов, беше силно разочарован от комунизма. Прие да тръгне с него без никакво колебание. После Абраманов влезе във връзка с Дъглас Сърман и му съобщи, че скоро потегля на дълъг път.

Федоров уреди тренировъчен полет от Москва до Владивосток с учебен изтребител МИГ-29, пътят оттам до Вирджиния в източната част на Съединените щати съвсем не беше от най-късите. Но Абраманов нямаше избор.

Главният проблем на полковника бяха радарните инсталации по границата на СССР и Виетнам, а на Абраманов — как да се държат на безопасно разстояние от урановите сандъци, прикрепени на доста необичайно място в корпуса на изтребителя.

Федоров летеше на бойни самолети повече от двадесет години, знаеше всички номера от наръчника. Във Владивосток направи заявка за опреснителен полет с транспортна машина ТУ-10, маршрутът бе маркиран съвсем невинно, далеч от граничните радарни инсталации. Веднага след излитането пое по предначертания курс над крайбрежната ивица, после снижи самолета под обхвата на радарите и изпрати сигнал за бедствие с фалшиви координати. Дежурните изтребители и военния полигон щяха да го търсят на север, докато те се насочиха точно в обратна посока — на юг…

Двата слитъка с размери десет на петнадесет сантиметра тежаха около сто килограма, което, прибавено към контейнерите от отработен уран, правеше общо тегло над половин тон. Федоров и Абраманов ги поставиха на мястото на двете ракети с лазерно насочване АА-10 във фюзелажа на МИГ-29, използвайки за прикрепване автоматичната система на изтребителя.

Хаосът на военното летище край Владивосток им позволи почти безпрепятствено да ги прехвърлят в туловището на големия транспортен самолет.

Успял да свикне с огромната подемна мощ на двата реактивни двигателя „Тумански“, които бяха монтирани на изтребителя, Абраманов неволно съжали за раздялата с бързия самолет. Но задържането му беше изключено. Федоров трябваше да го остави на разположение на коменданта на летището, освен това пътуването с него извън границите на Съветския съюз беше изключено и по други, съвсем обективни причини. Ако Китай или Виетнам засекат с радарите си съветски реактивен изтребител над своя територия, те несъмнено ще направят опит да го свалят. А това би довело до нещастие, чиито мащаби можеха да се сравняват единствено с Апокалипсиса…

Сега, сграбчени от лапите на тропическата буря, двамата бегълци се надяваха единствено на милостта на съдбата. С двигателите на изтребителя, имащи подемна мощ от 4700 кс/кг, те с лекота биха избягали от бурята, но в тромавия ТУ това беше напълно изключено.

Абраманов твърде късно се замисли за последиците от евентуалното счупване на контейнерите и смесването на двата слитъка „114-М“.

— Не мога да го контролирам! — изкрещя от мястото си пилотът и най-черните му предчувствия се превърнаха в действителност. — Падаме!

Полковникът се изправи и откачи предпазните колани, Абраманов седеше като парализиран на мястото си. Не мислеше за себе си, а за изотопите.

Хайде бе, докога ще дремеш! — изрева Федоров, сграбчи го за предницата на летателния гащеризон и грубо го изправи на крака.

Носът на самолета рязко се наклони, сякаш запълнен с олово. Дъждът продължаваше да барабани по пластичния капак на пилотската кабина, корпусът безпомощно се мяташе под бурните пориви на вятъра.

— Ще скачаме! — извика Федоров, но Абраманов колебливо поклати глава.

— Товарът…

— Майната му на товара! — ревна Федоров и го повлече към вратичката. — Автопилотът всеки момент ще откаже, няма да имаме достатъчно височина за отваряне на парашутите!

Едрото тяло на полковника наблегна с цялата си тежест товарния люк, той бавно се плъзна назад. Вътрешността на самолета се изпълни с воя на вятъра, дъждовните капки връхлетяха със скоростта на куршуми. Контейнерите в дъното се раздвижиха, Абраманов почти спря да диша от ужас.