Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Вдясно от входа се намираха гробниците на най-заслужилите слуги на Буда, обитавали този храм.

Тук трябваше да се срещнат с търговеца на оръжие Тимъти Делакроа. Беше шест часът сутринта.

Небето беше бледа резеда, птичките в бамбуковите клетки под покрива подскачаха и чистеха перата си. Далечен тътен свидетелстваше за пробуждането на града, във въздуха се долови миризма на току-що изпечени питки, примесена с едва доловимия аромат на горящ восък, идващ от вътрешността на храма. Там бяха разположени издялани от червено дърво статуи на Буда във всичките му превъплъщения, край тях стояха на стража свирепите пазачи на Ада… В този час на деня — малко след заглъхването на нощното оживление и преди събуждането на утринната суматоха, въздухът съдържаше онзи особен аромат, който вероятно е привлякъл първите заселници в тази някога благословена земя…

От мрака на пагодата долетяха протяжни псалми — монасите започваха своята утринна молитва. Момчето млясна с устни и погълна последните остатъци от питката си.

— Пеят „Четирите благородни истини на Буда“ — поясни Сейко.

— Разбирам — кимна Никълъс. — Човек трябва да проникне отвъд мисълта, речта, поведението, усилията и концентрацията. Само така може да открие блясъка на Четирите истини… Вярваш ли в подобни неща?

— Никъде не се споменава за радостта, нали? — усмихна се Сейко. — Животът е труден и без тези досадни умствени гимнастики…

— Дори когато бъде обречен на просветлението?

— Говориш като свещеник, а не като бизнесмен.

— Аз съм толкова бизнесмен, колкото ти си моя сътрудничка — поклати глава той. — Всички се крием зад някоя маска, Сейко… Дори от себе си. Защо? Нима е толкова трудно да се изправим пред истинската си същност?

Привършило с питката, момчето отегчено ги следваше, опитвайки се да играе на криеница само със себе си.

— Ето го, идва — промълви Сейко.

Никълъс се обърна и внимателно огледа високия мъж с шарена риза, торбести панталони и леко лятно сако. Пясъчнорусата му коса беше прекалено дълга и се развяваше на лекия ветрец. Продълговатото му лице беше зачервено и обветрено като на човек, който прекарва голяма част от времето си сред природата.

— Сигурна ли си, че е той?

— Напълно — кимна Сейко.

— Добре. Ето какво трябва да направиш…

В същия момент долови някакво движение в периферията на погледа си. Оказа се, че момчето, скрито зад близкото дърво, в крайна сметка не беше довършило своята питка. Част от нея вече летеше към тях.

В този кратък миг танжинското око на Никълъс се разтвори и обхвана цялата ситуация: черният предмет, свистящ във въздуха към тях, тежката миризма на запалени ароматични пръчици, монотонните молитви на монасите, задавеното кашляне на мотопед с незатоплен двигател, сподавеният грохот на тежките камиони по близкия булевард, детските крясъци и протяжните провиквания на уличните търговци, пронизителните писъци на уплашени птици…

След това предметът, който съвсем не беше невинна питка, а куб от блестяща черна пластмаса, падна върху паважа на няколко крачки от тях. Дясната ръка на Делакроа изскочи от джоба на сакото, дланта стискаше малък продълговат уред с къса гумена антена, който наподобяваше мобифон. Никълъс скочи към Сейко и силно я тласна напред По-далеч от черния куб, който застрашително проблясваше под лъчите на утринното слънце.

Улучи я с рамо и двамата се строполиха.

Пръстът на Делакроа натисна някакъв бутон.

Светът се превърна в огнена топка, ударните вълни се стовариха върху сгърчените им тела, всичко изчезна в ослепителна белота.

Южнокитайско море, 110 градуса източна ширина, 12 градуса северна ширина

Зимата на 1991 година пролетта на 1992 година

Абраманов беше готов да умре. Военнотранспортният самолет „Туполев-10“ се разтърси като смъртно ранен звяр, зеленикавото небе започна да се върти, стомахът му се сви. Парцаливи мръсносиви облаци се стрелкаха над плексигласовия люк, тежки дъждовни капки барабаняха като куршуми върху фюзелажа.

— Бъди готов — обади се зад гърба му Федоров, пилотът. — Загубих частично управлението, падането ще бъде стръмно…