Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Хайде! — изрева Федоров и се надвеси от люка.

— Аз не мога да скоча! Аз трябва да…

Но Федоров пусна вратата и тялото му изчезна в бездната. Абраманов гледаше как черната му фигурка се смалява и изчезва, любопитството му беше патологично спокойно. После в мрака разцъфна яркият купол на парашута.

Корпусът на самолета се тресеше и стенеше като живо същество, напорът на урагана заплашваше всеки момент да го разбие на парчета. Зъбите на Абраманов тракаха, очите му сякаш отстрани отбелязаха как ставите му побеляват, после пускат ръкохватката на вратата. Усети рязък тласък — сякаш някакъв великан го беше блъснал в гърба. В следващия момент летеше в непрогледния мрак.

Летеше с главата надолу, вятърът виеше в ушите му, тялото му се измокри до кости. Отчаяно потърси въженцето за отваряне на парашута, белият корем На огромния транспортен самолет блесна над главата му и изчезна, грохотът на моторите му изобщо не се чуваше.

Изгуби чувство за ориентация. Не успяваше да открие въженцето, в устата му се появи металически вкус. Помисли си за стоманената гръд на океана, която се надигаше насреща му и заплашваше да го размаже. Коремът му болезнено се сви, замалко не опразни мехура си. После ръцете му се увиха около пластмасови дръжки и силно дръпнаха надолу. Стремителното падане рязко се прекрати, тялото му зае нормално положение. От устата му се откъсна безмълвна благодарствена молитва до Бога.

Морето застана там, където трябваше да бъде — под него. Вдясно се люшкаше парашутът на Федоров, напрежението в душата му бавно започна да се разсейва.

По-късно, когато се опитваше да възстанови хода на събитията, Абраманов имаше чувството, че предварително е знаел какво ще се случи. Видя как парашутът на Федоров рязко се люшна встрани, остро чувство за опасност проряза стомаха му. Почти в същата секунда върху копринената повърхност се появи малка цепнатина, която, превърнала се в злокобно ухилена уста, бързо нарастваше. Парашутът на приятеля му се нацепи на късове и тялото му полетя надолу със страшна сила.

Абраманов направи опит да извика, но от устните му не излезе никакъв звук. Бурята продължаваше да вие наоколо.

Беше достатъчно близо до водната повърхност, за да види ясно каква е съдбата на Федоров. Насреща му се надигаше огромна вълна, проблясваща с демоничните очи на белия си гребен и сякаш потръпваща от гняв. Тялото на приятеля му се удари в гребена й, главата му неестествено се изви настрана, после всичко свърши. Федоров бе погълнат от мрачните дълбини. Мястото, на което свърши животът му, бе за кратко маркирано от ярките късове копринена материя на парашута, после и те изчезнаха под водата.

Абраманов почувства, че всеки миг ще повърне. Развълнуваната повърхност на морето бързо летеше насреща му, в ноздрите го удари миризма на фосфор и водорасли, интензивна като радиация. Мина му през ума, че съдбата на Федоров май ще се окаже за предпочитане пред неговата. Бързата смърт има определени предимства пред удавянето. Внезапен порив на ураганния вятър подхвана парашута му, точно както преди малко това стана и с Федоров. Въжетата лудо се залюляха, за момент му се стори, че Бог е чул молбата му и е решил да я изпълни…

Но платът издържа и парашутът продължи да се носи косо над развълнувания океан. Над главата му се появи гигантската сянка на транспортния самолет, дори бурята утихна за миг, сякаш решила да се наслади на величествената гледка. Носът на ТУ-10 плавно се заби във водата, дори воят на вятъра не можа да заглуши противното скърцане на метал. Тялото на Абраманов се разтърси като перце, сякаш от близка експлозия с огромна сила.

Напрегна мускули и се сви, краката му почти докосваха вълните. После бурята възобнови злокобния си танц, вятърът подхвана тялото му и го запрати със страшна сила в утробата на Южнокитайско море, много по-близо до потъналия самолет и опасния му товар, отколкото той самият би желал…

Нещо изпука, тялото му бе пронизано от остра болка. Господи, кракът ми! Това беше всичко, което успя да помисли, преди вълните да се сключат над главата му.

Рок дишаше с пълни гърди. Морският въздух тежеше от миризмата на фосфор, разлагащи се водорасли и охлювчета, на гниещи под яркото слънце рибешки глави. Катерът плавно се полюшваше върху изумрудените вълни.

— Почти стигнахме — обади се Абраманов.

Очите на Рок напуснаха блестящата повърхност на армейската пушка „М-16-А1“, ръцете му прекратиха любимото занимание — да смазват и почистват това великолепно оръжие. Абраманов прекосяваше палубата, тромавата му фигура наподобяваше кафяв мечок. Пътуването се оказа доста кратко, помисли си Рок. Което не означава, че ще бъде по-кратко от евентуалното пътуване до оня свят…