Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Очакваше най-напред да се отбие в къщата на втората си майка, издигаща се сред зелените хълмове отвъд Потомак и известна с отличната си конюшня. Преди известно време той беше там заедно с Маргарет и именно тогава научи, че Рената Лоти е майка на Доминик и има изключителни връзки с висши правителствени функционери. Но за негова изненада лимузината на Маргарет се насочи към центъра на града.

Свечеряваше се, уличното осветление вече беше включено, мостът към Арлингтън Мемориал грееше като коледна елха. Оловни облаци се трупаха ниско над града, във въздуха вече се усещаше миризмата на озон. Ситни капчици дъжд покриваха раменете на бягащите за здраве около Държавния департамент, но те невъзмутимо почукваха с маратонките си по бетонираните алеи. Един едър и доста охранен мъж се беше опрял с ръце на коленете, главата му беше сведена надолу, гърдите му тежко се надигаха и отпускаха. Бедничкият, помисли си Кроукър и с мъка потисна желанието си да спре колата и да го качи до центъра, където вероятно се намираше офисът му. Цял живот се беше борил с бюрократите и открито ги ненавиждаше, но в този момент беше готов без колебание да си смени мястото с тоя задъхан дебелак.

Опитваше се да не мисли за Леонфорте Гадняра, който го притисна до стената и безцеремонно го превърна в свой агент. Чувстваше се като грешник, поел по дългия и труден път към Ада. Но нещастието винаги води след себе си и друго… Сега не само работеше срещу жената, която обича, но и за нейния смъртен враг. За един луд, който мечтаеше да види мъртви както Маргарет, така и Тони Д. Който недвусмислено показа, че разчита за това именно на него, на Кроукър…

Шофьорът на Маргарет спрял пред „Хей-Адамс“ да свали багажа й, после я закара в хотел „Вашингтон“ за среща със сенатора от Индиана Грейвс. Петдесет минути по-късно се срещна с Рената и двете влязоха да вечерят в нашумял ресторант на авеню „Пенсилвания“. „Нашумял“ в този град означаваше любимо място за срещи на действащата в момента администрация. Двете жени се настаниха на масата и започнаха оживен разговор над чаши с мартини. Кроукър направи бърз преглед на цените в менюто, окачено до входа. Вечерята им щеше да струва поне двеста и петдесет долара. Изпрати шофьора на таксито да купи нещо за ядене. Даде му стотачка плюс десетте долара, които беше начукал апарата. Петнадесет минути по-късно вече нагъваше нещо, което приличаше на двоен бургер със сирене, но спокойно можеше да се окаже и друго… Стомахът го заболя почти веднага. Никълъс е прав, мрачно поклати глава той. Как е възможно човек да се храни с подобна гадост в продължение на години? Реши, че следващото хранене непременно ще бъде в някой китайски ресторант, в който предлагат „суши“…

Вечерята на Маргарет и втората й майка продължи точно два часа. После двете се разделиха пред входа, Маргарет се качи в чакащата лимузина и потегли.

— Още колко време ще ти трябвам? — попита шофьорът на таксито. — Смяната ми свършва след около час…

— Трудно е да се каже — отвърна Кроукър и му подаде нова банкнота от сто долара.

— Благодаря — прибра я човекът. — Май ще е най-добре да се свържа с диспечера. Ще го помоля да звънне на жена ми и да й каже да сложи вечерята в хладилника…

Продължиха да следят лимузината. Дъждът се усили, излезе и вятър. Тротоарите опустяха, клоните на дърветата мрачно се поклащаха. Кроукър постоянно мислеше за Гадняра. Трябваше да открие начин да го изпързаля, при това така, че Маргарет да остане далеч от лапите му. Но все още не можеше да измисли нищо.

— Твоята приятелка не отива в най-добрата част награда — отбеляза шофьорът.

Гласът му беше доста изнервен и Кроукър вдигна глава. Наистина бяха навлезли в подозрителен район, тук туристи едва ли се отбиваха… От двете страни на улицата се редяха долнопробни барове, ярко осветени заведения за стриптийз и евтини ресторантчета, тротоарите бяха изпълнени със сутеньори, джебчии и проститутки.

Лимузината отби вдясно и спря пред „Моникърс“ — заведението, от което Дом някога беше подбирал своите компаньонки за нощта. Маргарет изчезна зад вратата.

Ето, това вече наистина е интересно, помисли си възбудено Кроукър.

— Какво търси в подобна дупка мадама от класа като твоята? — учуди се и шофьорът.

Кроукър много искаше да получи отговор на този въпрос.

— Чакай тук — промърмори той и отвори вратата. До гардероба откри телефонен автомат и извади перфокартата, която беше получил от Лилехамър. Искрено се надяваше, че „Огледалото“ — подмолната шпионска организация, за която беше работил Лилехамър, все още функционира… Защото можеше да бъде и обратното, особено след като умря Леон Уоксман — нейният директор… Все още не беше изхарчил голямата сума пари в брой, която Лилехамър авансово му отпусна в края на миналата година, но нямаше да е зле, ако може да разчита на щедростта на организацията и в бъдеще…