Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— В думите ти има горчивина…

— Така ли? — вдигна глава тя, пръстите й замислено опипваха парченце лонган. — Съвременната история на Виетнам съдържа само едно събитие, което заслужава да бъде отбелязано. А то е, че страната е обект на непрекъснати агресии от различни външни сили. Културата ни е унищожена. Слушаме френска музика, ядем китайска храна, умираме да се правим на американци. Какво очакваш да изразяват думите ми?

— Не зная — въздъхна Никълъс. — Честно казано, нямам ясен поглед върху тукашната ситуация.

— Предполагам, че аз я усещам по-добре просто защото съм половин японка и от Токио нещата изглеждат съвсем други…

— Сейко, не мога да си позволя лукса да те оставя на поста ти. Работата за две компании едновременно носи сериозни опасности за сигурността… — Да не говорим, че в Токио съществуват сериозни подозрения относно ролята ти в цялата бъркотия около незаконното производство на компютърния фалшификат , добави мислено той. Много хора са убедени, че именно ти си помогнала на Масамото Гоей — един от ръководителите на проекта „Чи“, да прехвърли част от невронните платки на Винсънт Тин… Тук, в Сайгон някак по-лесно можеше да обърне гръб на всичко, което Сейко беше вършила в Токио.

— Значи ще ме уволниш?

— Само ако ме принудиш — поклати глава той. Какъв смисъл има да я отстранява? Предпочиташе да разбере дали е искрена, за кого всъщност работи… Затова трябваше на всяка цена да остави впечатление, че продължава да й вярва. В противен случай едва ли някога ще научи истината за тази жена. — Ще трябва да избереш един от постовете, които заемаш в момента…

— Не искам да напускам теб и „Сато“ — импулсивно отвърна тя. — Но аз се нуждая… по-скоро ние се нуждаем от известно покровителство… Сутринта сам се убеди колко е важно това… А когато се върнем в Токио, моментално прекъсвам всякакви странични контакти. Това устройва ли те?

— Само в случай, че намеря подходящ човек за управлението на тукашния филиал на „Сато-Томкин“ — поклати глава Никълъс. — Не забравяй, че Нанги те изпрати в Сайгон на мястото на Винсънт Тин…

— Съгласна съм — кимна Сейко.

Завладя го необичайно силно чувство на облекчение. Странно, помисли си той. Нещо в тази твърда и едновременно с това беззащитна по особен начин млада жена го караше да забравя за трезвата си преценка… Какво е то? Съзнаваше, че отговор на този въпрос трябва да намери веднага, в противен случай го очакваха сериозни неприятности. За момента реши да й отпусне още сантиметър доверие, или — както беше казал Нанги — още един възел от примката, в която сама ще попадне…

— Бей ми спомена нещо доста любопитно — подхвърли той. — „Плаващият град“… Вероятно става въпрос за някакво име.

— Какво по-точно ти каза? — бързо вдигна глава Сейко.

— Почти нищо… Че Ку Чи е по средата на пътя между Сайгон и този „Плаващ град“…

— Не би трябвало да го прави!

— Тя умираше, Сейко. Очевидно това е било нещо важно за нея. Сега виждам, че и за теб… Какво представлява Плаващият град?

Сейко стана и се насочи към хладилника с чинията в ръка. Остави я вътре, но не се обърна с лице към него.

— Тук някои сведения имат свойството да са смъртно опасни…

— Така твърдеше и Бей. Но въпреки всичко искаше да ми каже…

Сейко се обърна и зае мястото си до масата.

— Плаващият град е нещо като цитадела…

— Цитадела?

— Да, в някогашния смисъл на това понятие — кимна тя. — Добре въоръжена непристъпна крепост в сърцето на Виетнам, която на практика е напълно суверенна и независима от властите.

— Била ли си там?

— Не. Нито пък някой от хората, които познавам… — ръката й се плъзна в неговата: — Имало е опити за превземане на тази цитадела, имало е опити и за тайно проникване… Но нито един не е успял…

— Откъде знаеш това?

— Зная го, защото хората, дръзнали да направят тези опити, са били откривани обесени с главата надолу в джунглата край града, с натъпкани в устата собствени гениталии…

В стаята се настани продължително мълчание. Уличната глъч изведнъж стана далечна и незначителна, някак извън времето. Също като плаката с Джими Хендрикс на отсрещната стена…

Най-сетне той въздъхна и леко стисна ръката й:

— Каза, че Бей е работила за международен трафикант на оръжие… Как се казва този трафикант?

— Тимъти Делакроа.

Лицето на Никълъс остана безизразно, но умът му бясно препускаше. Това име беше чувал от Лю Кроукър. Тимъти Делакроа твърдял, че върти бизнес е Винсънт Тин и „Сато Интернешънъл“. Никълъс пък беше чувал, че този човек продава всичко, което е свързано с оръжие и муниции. На всеки, който е готов да плати исканата цена. Предлага дори най-новите американски оръжия — същите, които Никълъс беше открил в електронната памет на компанията „Авалон ЛТД“ със седалище Париж. Включително тайнствената стока, скрита зад кодираното наименование „Факел-315“…