Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Събудиха се късно през нощта, имаха чувството, че излизат от дълбока кома. И двамата бяха напълно дезориентирани, това вероятно се дължеше на инстинктивното им желание да задържат бързо изчезващото състояние на екзалтация.

През открехнатия прозорец нахлуваше поток от звуци: кудкудякане на кокошки, форсиране на мотоциклети, ръмжене на тежки камиони, оглушителна рок музика от насрещния бар, монотонна будистка молитва… Въздухът тежеше от главозамайващи аромати — восък от запалени свещи, печено месо, евтин парфюм, оцет и подправки, ферментирала осолена риба, човешка пот и тежка смрад от изгоряло дизелово гориво.

— Буден ли съм?

— Да — прошепна тя и отметна кичур влажна коса от челото си.

Очите й се насълзиха, ръцете й покриха голите гърди, тялото й се изтърколи встрани.

— Съжалявам… С нищо не мога да оправдая действията си. Аз…

Ръката му се протегна към нея, докосна слабините й, от гърлото и излетя сподавен вик.

— О, Буда, какво става с мен? — проплака тя, бедрото й потръпна като живо под пръстите му. — Толкова много те исках, така отчаяно желаех да те притежавам!… Бих сторила всичко, дори убийство, за да те имам!

— Тихо! — прошепна той и закри устата й с длан. Притегли я към себе си и добави: — Права си… Аз също изпитах това… Дори тогава, на летище Нарита…

Тя се притисна към него.

— Имам чувството, че съм изпила цяла бутилка скоч…

Чувстваше ударите на сърцето й, изпита странното усещане, че телата им са се слели. Някъде дълбоко в душата му помръдна предупреждението — не бива да отстъпва на това упойване, не бива да я допуска толкова близо до себе си, да отстъпва пред магическите й способности… Но и предизвикателството беше огромно.

Не само защото тя остана единственият човек, който би му помогнал да се добере до Абраманов и хората, организирали убийството на Винсънт Тин, но и защото сливането на душите и психическите им сили беше нещо, което не се постигаше всеки ден и с всеки индивид…

Даваше си ясна сметка, че се е изправил срещу личност, която има способността да откликва изцяло на психическото му излъчване. Какво позволяваше на Сейко да упражнява тази рядка дарба? Дали не беше „корьоку“? Чувствителността й по отношение на човешкото излъчване твърде много наподобяваше способностите на Оками — такива, каквито ги беше видяла Челесте. Способности, които не само му бяха позволили да държи враговете си на разстояние, но и да бъде жизнен и работоспособен въпреки деветдесетте си години… Никълъс отдавна беше разбрал, че „корьоку“ не е наука, не е бойно изкуство. То не може да бъде усвоено чрез обучение или упорити тренировки, просто защото е природна дарба на малцина богоизбрани, спи дълбоко в душите им и чака подходящия момент за пробуждане…

Сблъсъкът на толкова много психическа енергия остави в устата му вкус на метал. Сега и двамата трябваше да се върнат в действителността. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Влезе под душа, а Сейко отскочи до близкото пазарче, което работеше през цялата нощ. Донесе плодове и зеленчуци, в огромна картонена кутия димяха току-що приготвени макарони. Беше се сетила да му купи и дрехи, които що-годе щяха да свършат работа — няколко чифта бельо, панталон в защитен цвят, блестящо бяла риза, чифт здрави туристически обувки, чорапи и късо яке е военна кройка.

Сложи на огъня зеленчуците и скоро вечерята беше готова. Седнаха в кухнята, блестяща с хромираните си уреди. Никълъс имаше чувството, че се намира в американска къща от началото на седемдесетте години.

Умираха от глад и мълчаливо се нахвърлиха на храната. Никълъс проговори едва когато в чинията му не остана нито троха.

— А сега ти предстоят някои обяснения — облегна се назад той. — Доста много неща около теб ми се струват странни.

— Аз мога да кажа същото за теб — изгледа го тя. — Което ни поставя в равни позиции.

— Не — поклати глава той. — Ти знаеш някои важни неща за мен. Например, че съм нинджа и притежавам уменията на танжин… Освен това си направила своите проучвания и знаеш всичко за Джъстин и отношенията ми с нея.

— Добре. Признавам се за виновна.

Лишено от грим, лицето й беше някак по-меко и невинно в своята красота. Той чувстваше ясно неговата привлекателност, но едновременно с това си даваше сметка, че това чувство е доста измамно. В съзнанието му кой знае защо се появи сцена от отдавна забравен филм — двама испански цигани водят двубой на живот и смърт пред очите на своите близки и роднини, обградили ги в плътен кръг. Въоръжени са с ножове, свободните им ръце са свързани със здраво въже. Ще оцелее само един от тях…