Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— По този въпрос няма никакво съмнение — кимна Кисоко и изпи на един дъх съдържанието на чашката си. — Но едновременно с това правеше всичко необходимо за окончателното ликвидиране на военнопромишления комплекс…

Шоза смаяно я погледна.

— Мисля, че не мога да проследя мисълта ти.

— Ще можеш, ако обърнеш внимание на един прост факт — в Окупационното правителство имаше хора, които бяха твърдо убедени, че трябва да се запазят най-добрите военни умове на тази страна. Защото именно те ще бъдат в основата на бъдещия щит срещу експанзията на комунизма в Тихоокеанския басейн, защото именно това беше нашата роля в следвоенната обстановка… Да бъдем американската крепост в Далечния изток, надеждна възпираща сила срещу Съветския съюз и Китай. Странно, не мислиш ли? Американците първо ни разоръжават, а след това искат от нас да охраняваме тяхната зона на влияние…

— В момента говорим за военнопрестъпници, нали? — пожела да бъде сигурен Шоза. — Определени среди в американската окупационна армия, са искали да спасят от военен трибунал поименно подбрани японски офицери, с мисълта по-късно да ги използват за своите цели…

— И НАИСТИНА го направиха. От историята знаем, че тези генерали просто изчезнаха, но аз мога да кажа къде… Минаха в нелегалност и се превърнаха в американски шпиони.

— А брат ти и полковник Линеър са участвали в този процес…

Устните на Кисоко иронично се присвиха:

— Някои неща няма да разбереш никога…

— Но това трябва да го разбера! — рязко отвърна той и сам се изненада от враждебността в гласа си.

— ТРЯБВА? — изгледа го продължително тя.

— А защо трябва? — ръцете и леко се раздвижиха, кимоното прошумоля. Оябунът заповядва, останалите изпълняват. Така ли?

Той за миг затвори очи, изпитал нужда да се освободи от силата на характера й.

— Не мога да ти заповядвам, Кисоко — промърмори. — И ти отлично го знаеш.

— Така е. Фамилията Оками е недосегаема дори за човек като теб. Брат ми се погрижи за това.

— Но Никълъс Линеър не е твой приятел. Затова те моля да ми отговориш кратко и ясно: нима наистина твърдиш, че брат ти и полковник Линеър не са били близки приятели?

Тя му предложи още бренди, но той отказа с поклащане на глава.

— Всички бракове имат своите лоши моменти. В крайна сметка някои оцеляват, други — не…

— Какво стана с техния?

— На този въпрос отговор може да ти даде само един човек — тихо отвърна тя, остави кристалната гарафа на масичката и пристъпи към него: — Брат ми Микио…

Шоза си даде сметка, че твърде късно е открил ключа към гатанката, която му беше поставена. Ръката й се повдигна, силните й пръсти се увиха около врата му. Той ясно усети пулсирането на кръвта в сънната си артерия.

— Но той не е тук… Той се крие. Някъде далеч, много далеч… Както от мен, така и от теб — очите й трескаво блестяха. Шоза имаше неприятното усещане, че всеки момент ще се превърне в огромна змия, ще раззине челюсти и ще го погълне. Ето какво искаше да му каже тази жена: Микио си остава неин брат, каквото и да е сторил, каквото и да планира за в бъдеще… На света съществува морален дълг, пред който всичко останало трябва да мине на втори план…

— Ти опита ли се да го убиеш, скъпи?

Шоза беше толкова смаян от неочаквания въпрос, че от устата му не успя да излезе нито звук.

— Мечтаеш ли за властта му? Искаш ли да заемеш трона на Кайшо? Искаш ли да ликвидираш неговото влияние? — пръстите й го стискаха в желязна хватка. — Беше толкова сладко дете, така добре си играеше с другарчетата си! Обичах да ти пея приспивни песнички… Но погледни се сега — превърнал си се в истински представител на подземния свят! Трябва да призная, че мракът ти отива, скъпи… Обвива те като удобна мантия, дълбоко си се сраснал с него…

Шоза разбра, че е загубил. Кисоко категорично отказа да обсъжда миналото. Все пак реши да опита един последен въпрос.

— Добре — въздъхна той. — Не искаш да говорим за брат ти и полковника, ще те помоля да ми кажеш нещо относно Коей…

— Коей? — изненадано го погледна тя, хватката й се разхлаби. — Какво те кара да мислиш, че зная нещо за нея?

Наричаха я само на малко име. Когато ставаше въпрос за Коей, всички правеха така.

— Не мога да си представя, че не знаеш…

— Дългите й нокти се забиха в адамовата му ябълка, той неволно потръпна от болка.

— Отвратително същество! Гади ми се, като чувам името й от устата ти! Няма да говорим за нея!

— Защо?

— Отвращаваш ме! Това е истинската причина за посещението ти, нали? — очите й го пронизваха с яростен пламък: — Брат ми и полковникът бяха само претекст! Искал си да ме накараш да говоря за нея!