Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Миг по-късно се разнесе тихо шумолене. Един от зрителите се беше изправил, треперещата му ръка стискаше десет хиляди йени. Неясна фигура до ярко осветената сцена протегна ръка и прибра банкнотите, междувременно панталонът на мъжа се набра на куп около глезените му. Дишайки тежко, той се приближи до масата. Влажният инструмент продължаваше ритмичното си движение. Навътре, навън… навътре, навън…

Мъжът коленичи до главата на момичето и вкара члена си в устата му. Червените устни се сключиха около потръпващата плът, мъжът затвори очи. Вече всички бяха на крака. Музиката заглъхна, в залата се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от пъшкането на коленичилия мъж. Бедрата на момичето от вътрешната страна бяха почервенели от приток на кръв и бяха влажни от пот. Коленете й се разтвориха, превръзката от блестящ плат се усука като въже, а под нея… Очите на мъжете не се отделяха оттам.

Пръстите й пуснаха плъзгавия фал ос, вдигнаха се нагоре и обвиха гърдите. Но изкуственият уред продължи движението си, сякаш изведнъж оживял… Това се дължеше на силните вагинални контракции на момичето, мускулите от вътрешната страна на бедрата й се превърнаха в стоманени въжета. Едновременно с това челюстите й се разтвориха до отказ, членът на коленичилия мъж потъна без остатък между тях. От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, бедрата му направиха няколко могъщи тласъци, тялото му политна и почти се строполи на пода. Забила пети в масата, младата жена вдигна таза си нагоре, конвулсивните движения станаха неконтролируеми, изкуственият орган потъна докрай.

От гърлата на зрителите излетя колективна въздишка, натежала от възбуда. Въздухът беше напоен с миризмата на пот. Мъжът се надигна от подиума и със залитане се отправи към мястото си.

Защракаха запалки, блеснаха огънчета. Шоуто свърши, магията отлетя. Шоза направи знак на един от хората си. Той трябваше да иде в гримьорната и да изчака момичето, което щеше да вземе душ и да се облече. Знаеше, че когато се върне у дома, това момиче ще го чака в леглото. Но преди това му предстоеше разговор с един човек. Вероятно единственият, ако се изключи Микио Оками, който е знаел всички тайни на окупирано Токио в края на четиридесетте.

Качи се в бронираната лимузина и каза няколко думи на шофьора си. До него седеше едър мъжага, личен бодигард на оябуна. Беше напълно неподвижен и сякаш дремеше, но това впечатление беше измамно и дълбоко погрешно.

Двадесет минути по-късно вече се намираха в занемарен квартал, в близост до река Сумида. Бездомни псета притичваха под светлината на фаровете, в кофите за боклук. Горяха импровизираните огньове на скитниците. Зад тях заплашително се издигаха тъмните фасади на огромни складове. Лимузината меко спря пред малка къщичка, сгушена между тях.

Ръмеше дъжд, на студената светлина на уличните лампи ситните капчици приличаха на мъгла. Шоза слезе от колата и вдигна яката на палтото си. Чистият въздух му дойде добре, особено след душната атмосфера в нощния клуб. В ноздрите го удари свежата миризма на реката, но гърлото вече го дразнеше от саждите на запалените огньове и той забърза нагоре по стълбите.

Вратата се отвори още след първото почукване, сякаш жената зад нея го беше очаквала. Беше едра и здрава, с незабележителни черти. Косата й беше черна и гъста.

Обзавеждането в къщата беше европейско, елегантният вестибюл водеше към красиво извито вътрешно стълбище. Осветлението идваше от кристален полилей, свежи цветя бяха подредени в кристална ваза върху мраморен постамент. Шоза знаеше, че тези цветя се сменят всяка сутрин и никой не ги беше виждал увехнали.

Прекоси коридора, облицован в скъпа ламперия от черешово дърво, жената отстъпи крачка встрани и го остави да влезе в библиотеката. Подът беше покрит със стар и очевидно скъп персийски килим, мебелите се състояха от нисък диван с кадифена тапицерия и чифт столове с високи облегалки, също тапицирани. Едната стена беше изцяло заета от лавици с книги, срещу нея имаше широка стъклена витрина, в която беше подредена достойна за всеки музей колекция от самурайски оръжия, повечето от които датираха от началото на XII век. До витрината беше изправен изящен френски секретер от тъмно дърво. Жената, която седеше пред него, извърна глава и стана на крака да го посрещне.

Това беше нейната светая светих, тук душата на Шоза винаги се изпълваше с респект. Жената положително беше надхвърлила седемдесетте, но изглеждаше поне е две десетилетия по-млада. Патрицианското лице издаваше наличието на самурайска кръв. Кожата й беше бяла и гладка като фин порцелан, пламтящите черни очи криеха цял океан от емоции и интелект. С тази жена човек трябва да се отнася почтително, Шоза добре знаеше това. Беше сестра на Микио Оками и сам по себе си този факт беше достатъчен, за да я отличава от всички останали. Но той някак се губеше и преставаше да има значение, просто заради невероятната душевна сила, която се излъчваше от нея. От майка си — човек с наистина стоманена воля, Шоза се беше научил да уважава тихата сила на жената и никога не допускаше фаталната грешка да я приема като човек второ качество.