Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Добър вечер, Кисоко-сан — почтително поздрави той. — Надявам се, че това късно посещение няма да наруши спокойствието ти.

— Часовете на денонощието нямат никакво значение за мен — отвърна с мелодичен глас жената, очите й спокойно пробягаха по лицето му. — Сънят също… — беше наистина изключителен глас. Притежателката му беше в състояние да го използва както за оръжие, така и за неизказани обещания. Освен това веднага проличаваше, че е жена, свикнала на мъжка компания. — Какво ще кажеш за едно бренди?

— Чудесно — кимна с глава Шоза.

Кисоко напълни една чашка от кристалната гарафа. Носеше великолепно кимоно от бродирана коприна, черно върху виолетово. Отдолу, точно според обичаите, се виждаше якичката на долната дреха от мека черна коприна. В замяна на това прическата и гримът на лицето и бяха напълно европейски, в крак с последните изисквания на модата.

Подаде питието на Шоза и се отпусна на позлатения стол в стил Луи XV пред бюрото. Шоза пристъпи към витрината със самурайските доспехи.

— Великолепни са — поклати глава той. — Завиждам ти.

— О, те принадлежат на сина ми Кен — отвърна тя. — Много е запален по древните оръжия на Япония… У него има, как да кажа… едно особено чувство за чест… — от устата й се откъсна кратък смях, очите й се плъзнаха по колекцията, после се спряха върху лицето на Шоза: — Положително много би желал да живеем в XII век… По онова време нещата са имали определено място и точно наименование… Подозирам, че той е напълно объркан от сложността на съвременния свят…

Това беше смело изявление по отношение на сакат човек. А може би и тя като повечето майки на ощетени от природата деца не можеше да види техните недостатъци в истинската им светлина. Шоза добре значеше, че и най-рационалните хора понякога са заслепени от обичта към своето поколение и отчаяно се надяват да му помогнат…

— Дължа ти извинение — поклати глава тя, усмивката й се промени. — Не си тук, за да те занимавам със сина си…

Шоза се обърна и вкуси коняка с върха на езика си. Не си падаше по алкохола, но винаги беше ценил лечебните му качества. Така беше и с повечето неща, които се налагаше да употребява, докато върши деловата си работа.

— Бих искал да поговорим за полковник Линеър и твоя брат — каза той.

Кисоко вдигна глава като птичка, доловила сигнал за опасност.

— Продължавай.

— Но не бих искал да те засегна…

— Шоза-сан, ние се знаем от много години. Аз съм те държала на колене, разхождала съм те в парка Уено, веднъж дори ти помогнах да откачиш хвърчилото си от клоните на вишните…

— Помня — кимна Шоза. — Беше във формата на тигър…

— Жесток звяр — кимна Кисоко. — Който въпреки всичко се нуждаеше от цялата ни любов, за да оцелее.

— Брат ми се опита да го открадне и аз го напердаших…

— Ако на това му казваш пердах… Доколкото си спомням, момчето отиде в болница с пукната ключица…

— И до ден-днешен едното му рамо е по-ниско от другото. Но никога повече не направи опит да се докосне до моите вещи…

— И не каза на никого какво го е сполетяло…

Шоза замълча, опитвайки се да разгадае скрития смисъл на този разговор. Прегрешенията на детството му едва ли имаха някакво значение. Кисоко беше известна с образната си реч, незначителните случки от миналото обикновено насочваха събеседниците й към теми от настоящето. Какво искаше да му каже сега?

— Предполагам знаеш, че Томоо Козо се опита да убие Никълъс Линеър — промълви най-сетне той.

— Зная — кимна тя. — Макар че вестниците не писаха нищо, вероятно по нареждане на полицията…

— Козо беше убеден, че полковник Линеър и брат ти са отговорни за смъртта на баща му през 1947 година.

— Да, помня деня, в който извадиха тялото му от Су мида.

— Прав ли беше Томоо? Наистина ли те бяха отговорни за смъртта на стария Козо?

— Не, разбира се — без колебание отвърна тя. — Томоо беше луд, всички го знаеха… И досега се чудя как сте го търпели във Вътрешния съвет…

— Но те са били добри приятели, нали? Имам предвид брат ти и полковник Линеър…

— Приятели? — изви глава тя. — Странно определение. Полковникът беше европеец, как е възможно да са били ПРИЯТЕЛИ?

— Но по душа той беше японец…

— Така ли? Много странно твърдение!

Шоза остави чашата.

— Отказваш да признаеш очевидното, така ли?

— Кое по-точно? Ти смесваш слуховете с действителните факти.

— Нима не е документиран факт, че полковник.

Линеър е работил активно в рамките на Окупационните власти за възстановяване на японския икономически и политически живот?