Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Аз искам да разкрия тази тайна…

— По-скоро бих умряла, но…

— Мамо!

Шоза не знаеше докъде щяха да стигнат, ако Кен не беше вкарал инвалидната си количка в библиотеката. Беше красив мъж с издължено лице и топли кафяви очи. Горната част на тялото му беше развита великолепно — с широки рамене и стегнат корем. Това се дължеше на ежедневните му упражнения в специалния салон на горния етаж, където гимнастическите уреди съжителстваха с колекция древни оръжия.

— Да, Кен — ръката й пусна шията на Шоза, мястото бързо почервеня. Но очите й продължаваха да са втренчени в лицето му. Най-накрая се обърна, на устните й се появи хладна усмивка.

— Горе имат нужда от теб, мамо…

— Добре, идвам… — пристъпи към сина си, после изведнъж се сети, че Шоза все още е в стаята, и се обърна към него: — Надявам се, че ти бях полезна…

Шоза объркано мълчеше, кръвта пулсираше в шията му, стомахът му беше присвит.

— Навсякъде около нас е пълно с мъртъвци и умиращи, но аз все пак спасих един човешки живот.

Сейко стоеше много близо до Никълъс, върховете на гърдите й опираха в ризата му. Беше го отвела в сравнително модерен апартамент, прозорците гледаха към оживена улица, изпълнена с магазини за евтина електроника и употребявани видеокамери, по всяка вероятност крадени. От ресторанта на приземния етаж долиташе миризма на пипер от маниока и „нуок мам“ — ферментиралия рибен сос, който беше неизменна съставна част от виетнамската кухня.

Стаите бяха претъпкани с дървени мебели и евтини сувенири, изработвани на ръка както тук, така и в Индия, Бирма и Тайланд. Цветни копринени завеси от Северен Тайланд покриваха не само прозорците, но и голяма част от стените. Голо място имаше само до вратата на кухнята, там беше окачен плакат на Джими Хендрикс от началото на 60-те години.

— Той искаше да те убие… Когато мина край него, целият трепереше от напрежение… — ноздрите й леко потръпнаха: — Отдавна не си се къпал, но миришеш добре…

Отношенията помежду им бяха странни, натежали от неизказани мисли и потиснати емоции. Джъстин открито го ревнуваше от тази жена, беше убедена, че между двамата има нещо. Никълъс не й обръщаше внимание, но после, в навечерието на заминаването му за Европа при Микио Оками, Сейко внезапно му беше разкрила своите чувства. Любов ли беше това, или обикновена страст? Май и тя не можеше да отговори на този въпрос.

Пръстите й сръчно свалиха парцаливата риза от гърба му.

— Целият си в кръв — прошепна тя и прокара ръка по гърдите му. — Човек бих убила, за да се докопам до този миг… — сведе лице към него, бузата й беше хладна и мека като коприна. После зъбите й се забиха в плътта му.

— Какво искаш, Сейко?

Зъбите й се разтвориха, устните докоснаха кожата му.

— Питай танжинското си око.

Той обаче беше сигурен, че и интуицията ще му свърши работа.

— Заради лични чувства ли поиска мястото на мой асистент?

— Да.

— Значи си ме познавала отпреди…

— Да. Видях те в клуба на Нанги в Шинюку, той постоянно те мъкнеше там… Когато те видях за пръв път, седях на бара заедно с приятеля си. Той искаше да ме напие и да ме вкара в леглото си, а аз му бях сърдита. Когато ти влезе, вече бях доста на градус. Помислих, че ще получа инфаркт. Болката в гърдите ми беше толкова пронизителна, че ми се зави свят. Извиних се и станах. Приятелят ми мислеше, че отивам до тоалетната, но аз просто исках да съм по-близо до теб… — тялото й се притискаше в неговото с плавни, почти неуловими движения. — Смесих се с тълпата. Знаех, че няма да ме забележиш, докато аз можех да те гледам до насита. Беше страхотно. Слабините ми се свиваха и разпускаха, дишах тежко и на пресекулки. Скоро престанах да се владея и постигнах оргазъм…

Той ясно чувстваше горещото тяло под късата рокля, сякаш вече беше гола.

— Струваше ми се, че стоя там с часове. Може би приятелят ми беше тръгнал да ме търси, не зная…

— Накрая сигурно е побеснял и си е тръгнал… Но вече, изобщо не ми пукаше за него, защото имах теб… Почти. Първата стъпка беше направена, когато подадох молба за постъпване на работа. Втората и окончателната — когато ти ми съобщи, че съм приета.

— Но тогава вече си знаела, че съм женен, нали?

— Знаех всичко за теб.

— Значи си си давала сметка, че не можеш да ме имаш.

— Напротив, такова нещо и през ум не ми минаваше. Фантазиите ми бяха прекалено силни и почти се сливаха с действителността. Бях убедена, че те са един поглед в бъдещето…

Тая май е луда, помисли си Никълъс. Нещата биха били прекалено прости, ако наистина се окажеше така. Но той силно се съмняваше. Нищо в живота не е толкова просто…