Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Искам да те помоля за нещо… по-необичайно… — промълви той.

На лицето й се появи усмивка, розовото езиче изскочи да оближе изпръхналите устни.

— Нима досега не вършехме точно това?

— Може би, но по друг начин… Сега искам да надникна в душата ти.

— Не — поклати глава тя, очите й се насочиха към остатъците от храна на масата. — Това би било нещо като изнасилване…

— Не знам — сви рамене той. — Нямам достатъчно познания в тази област.

Главата й отскочи нагоре, очите й се заковаха в неговите:

— Защо го искаш?

Той й разказа за „корьоку“, споменавайки бегло за част от причините, които го карат да се интересува от него. Обясни, че нейната реакция на танжинския поглед е събудила любопитството му, накарала го е да помисли, че тя може би притежава „корьоку“…

— Не съм психарка — поклати глава тя. — Нямам видения, не съм обладана от предчувствия. Признавам откровено, че в това отношение съм пълна нула…

— Все пак те моля да ми разрешиш един опит…

— Какво би видял?

— Все още не зная…

— Можеш ли да видиш всичко? Животът ми в момента, животът ми такъв, какъвто е бил?

— Не притежавам подобна сила — поклати глава той. — И никой не може да я притежава… Дай ми ръцете си… — тя плахо се подчини, върховете на пръстите й бяха ледени. — Не се страхувай.

Танжинското му око бавно се отвори, в същия миг клепачите й потрепнаха и сякаш по команда се затвориха. Психическата му енергия нахлу в нея, тялото й се отпусна. Започна да изгражда около душата й дебела обвивка на сигурност и спокойствие, скоро съзнанието й потъна в нещо, което наподобяваше дълбок сън. Изчака още малко, после проникна в него.

Измерено в реално време, това проникване продължи само една десета от секундата, но беше напълно достатъчно. Разбра, че тази жена не притежава Силата на Просветлението, подобна сила ще трябва да търси единствено у Микио Оками.

Затвори танжинското си око, клепачите й отново потрепнаха и се разтвориха.

— Как се чувстваш?

— Ами… Добре… — пръстите й стиснаха дланите му: — Откри ли това, което търсиш?

— Не.

— А животът ми?

— Зная за теб толкова, колкото и преди. Вече ти казах, че не съм в състояние да чета чужди мисли…

Тя кимна и освободи ръцете си.

— Нямаш нищо общо с жената, която назначих за своя асистентка — погледна я е любопитство той.

— Това беше в Токио — поклати глава тя, стана и започна да прибира посудата. Тук е Сайгон и виетнамската ми кръв казва думата си…

— Каза, че баща ти е виетнамец… Жив ли е?

Тя сложи вода за чай, взе един нож и се зае да бели плодове.

— Жив е — отвърна. — Занимава се е политика, макар че тук това понятие звучи малко странно. Виетнамските политици гледат накъде духа вятърът, предлагат услугите си на онзи, който плаща най-добре. Идейните им убеждения са без никакво значение. Всичко това прави понятието „политик“ твърде разтегливо и твърде далеч от общоприетия му смисъл… — Вдигна глава, в погледа й имаше нещо особено: — Баща ми е работил за различни хора, бих казала, че оцелява и просперира благодарение на пъргавината си…

— Чрез него ли държиш в подчинение Ван Киет?

— Отчасти — кимна тя, пръстите й майсторски обелиха един сочен лонган 1 1 Костилков плод, поробен на праскова, расте в Китай и югоизточните части на Азия. — Б.пр. . — Но и сама имам известно влияние…

— То достатъчно ли е, за да ми кажеш нещо за жената, с която бях?

— За Бей? Разбира се. Известна е като представител на един от големите трафиканти на оръжие…

— На мен каза, че е независим посредник.

— Това е Виетнам — засмя се Сейко. — Никоя жена не може да изпълнява подобна роля.

— Но по всичко личи, че ти можеш…

— Никога не съм казала, че съм независима. Това не би било възможно дори при всичките връзки и влияние на баща ми… — обели една ябълка, наряза я на парчета и я подреди в чиния заедно с лонгана и два едри банана, разрязани по дължина. — Тук жените нямат самостоятелност. Дори когато си спечелят някакво уважение, то е нетрайно и им се признава с открито неудоволствие…

— Значи ти имаш двама работодатели: „Сато Интернешънъл“ и…

Сейко постави чинията в средата на масата и седна на мястото си.

— Работя за човек на име Шидаре, който има разностранни интереси във Виетнам.

— Шидаре? — вдигна вежди Никълъс. — Значи не е виетнамец?

— Малцина от влиятелните хора в тази страна са виетнамци — сви рамене Сейко. — Открай време е така. Думата на виетнамците никога не е имала особена тежест, попадаме в полезрението на международната политика единствено благодарение на важното си геополитическо положение. В продължение на десетки години сме пионки в една игра, която нито си представяме, нито разбираме…