Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Май си е счупил врата — промълви Веспър и предпазливо продължи да се спуска надолу. След минута-две бяха на дъното. Сърман лежеше неподвижно, с неестествено извит врат. Беше мъртъв.

Постояха надвесени над него, после бавно се огледаха. Намираха се на пода на хоризонтална шахта, вдясно се виждаше широкият отвор за всмукване на чист въздух. Бяха успели, от свободата ги деляха броени метри.

— Имаме още малко път — промълви Кроукър и затвори очите на Сърман.

— Да вървим — кимна Веспър.

Насочиха се към вентилационния отвор. Сърцето на Кроукър се свиваше от нетърпение, но Веспър очевидно не бързаше.

— Почакай малко — прошепна тя и легна по очи на пода. — Я погледни това!

Кроукър легна до нея. Отначало не видя нищо, но после очите му започнаха да свикват с мрака и пред тях се появиха едва забележими синкави искри, подскачащи на сантиметри от бетонния под на тунела. Приличаха на светулки.

— Какво е това? — попита той и очите му пробягаха по страничните стени. — Някаква система за наблюдение?

— По-лошо — поклати глава Веспър, обърна се по гръб и проследи посоката, в която изчезваха искрите. — Според мен това е някакво електрическо поле, вероятно за защита срещу незаконно проникване… Имам чувството обаче, че именно то е попречило на онези нещастници да се измъкнат оттук преди години…

— Откъде знаеш всичко това, по дяволите? — раздразнено попита Кроукър.

Тя се дръпна обратно и го погледна, без да отговори.

— Знаеш ли… — замислено промълви Кроукър. — Имам чувството, че не само аз нямам представа за твоята самоличност… Готов съм да се обзаложа, че тя е загадка както за Маргарет, така и за Оками…

На лицето й се появи загадъчна усмивка.

— Знаеш ли какво кара актьорите да играят, Лю? — попита. — Безспорно любовта към изкуството, но и нещо друго… Онова, което ги кара да изпитват чувството, че нямат самоличност, че единственото им умение е да влизат в чужда кожа…

— И ти ли го изпитваш?

— Аз съм продукт на света, в който живея — сви рамене тя. — Можех да бъда каквато пожелая, но избрах това… Да бъда никой, а едновременно с това и всеки… Разбираш ли ме?

— Опитвам се, но всичко това ми звучи прекалено химерично…

— Точно така! — изведнъж се оживи тя. — Това е дефиницията! И в нея се крие моята сила… Силата, която притежаваме всички — мъже и жени… Тя е могъща и неприятна, повечето хора предпочитат да я крият дълбоко в душата си. Но аз съм тренирана да я откривам и използвам.

— Тренирана? — учудено я погледна Кроукър. — От кого?

На лицето й отново се появи тайнствената усмивка.

— По-добре да помислим как да се справим с това електрическо поле — тръсна глава тя. — Иначе никога няма да се измъкнем оттук…

Кроукър въздъхна и с нежелание прекрати разговора. Имаше чувството, че Веспър е готова да разкрие част от миналото си, но очевидно сега не беше нито времето, нито мястото за подобен разговор.

Ръката й махна по посока на три тъмни успоредни черти, очертаващи се на стената вляво от тях.

— Сензори, вероятно на термичен принцип…

— Искаш да кажеш, че регистрират топлината на тялото, затварят електрическия кръг и нещастникът, появил се тук, се опича жив?

— В общи линии е така — кимна Веспър.

— И как мислиш да се справим?

— Мога да ги обезвредя — отвърна Веспър. — Проблемът е да стигна до тях… Опасявам се, че ще регистрират дори топлината на ръката ми…

— Но не и на моята — ухили се Кроукър и протегна механичната си протеза.

— Вярно! — възкликна Веспър. — Няма ли плът и кръв, няма и топлина! — очите й измериха разстоянието. — Да се надяваме, че няма да се включат от топлината на китката ти…

— Ами да опитаме — рече Кроукър и се претърколи до стената. Протегна ръка, титановите пръсти проникнаха между синкавите искри.

— Внимавай! — напрегнато прошепна Веспър. — Не забравяй китката си! — после очите й потъмняха от разочарование: — Не, няма да стане… Сензорите са твърде далеч и няма да…

Стоманените нокти изскочиха от върховете на пръстите, тя ахна и забрави да довърши изречението си.

— Дотук добре — промърмори Кроукър. — А сега?

Веспър бързо възвърна самообладанието си и започна да ръководи действията му. Първо трябваше да свали прозрачното пластмасово капаче на кутията, а после да вкара един от ноктите си в малкия процеп в средата. Завъртя го като отвертка наляво, после надясно. Кутията отскочи от стената, отдолу се появиха три дебели кабела в различен цвят.