Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Очакваше да се озове в канцеларии или помещения за спане, но картината беше доста по-различна. Зад дебело стъкло се виждаха няколко херметически изолирани камери с контрол на температурата, очевидно лаборатории. Вдясно имаше стъпала от груб бетон, които чезнеха под земята. Без да се колебае нито за миг, той се спусна по тях и отвори двойната стоманена врата в дъното. Атмосферата рязко се промени, въздухът беше сух и студен, очевидно преминал през няколко фази на рециклиране.

Все още под влиянието на Тао-тао, той си спомни дума по дума описанието на дезертьора Нийгата. Разположението на стаите изплува в съзнанието му с кристална яснота и той бързо се насочи към лабораторията на Абраманов.

Иззад ъгъла изскочиха двама мъже с автоматични пистолети в ръце. Но Никълъс беше усетил потрепването на психиката им няколко мига по-рано и вече връхлиташе срещу тях. Ритникът му улучи първия в слабините, ръцете му светкавично докопаха другия. Миг преди изстрела дулото на пистолета му се вдигна нагоре, от тавана се посипа хоросан. Осветлението угасна. Мъжът вдигна приклада нагоре, с очевидното намерение да го стовари върху главата на противника. Дясната ръка на Никълъс се стрелна и стисна дулото, после го насочи надолу, в посоката, в която искаше да нанесе удар и мъжът. Без никакво видимо усилие тялото му отскочи настрана и когато пистолетът се озова на равнището на бедрото му, той рязко заби юмрук под левия лакът на противника си, движението му беше насочено нагоре. Човекът изгуби равновесие и политна назад, ударът хвърчило на Никълъс го улучи точно в гърлото.

Не се спря нито за миг, защото знаеше колко близко е лабораторията на Абраманов. В следващата секунда рамото му се стовари върху стоманената врата и тя отлетя от пантите си.

Абраманов беше вътре, отпуснат на колене. Никълъс насочи могъщия сноп на психическата си енергия в негова посока и моментално разбра, че е закъснял. Клекна до руснака и разгледа раната му. Рок нарочно го беше прострелял в корема, очевидно е искал смъртта му да бъде мъчителна.

— Абраманов!

Премина на руски, психическата му енергия обви ранения като топъл пашкул. Едва ли щеше да го спаси, но можеше поне да облекчи последните му минути.

Руснакът простена, вероятно усетил как болката се стопява и изчезва. Воднистосините му очи бавно се отвориха.

— Кой…

— Къде е „Факел“?

— Рок… Рок го взе…

От огромната загуба на кръв лицето му беше станало бяло като вар. Никълъс усети, че животът ще го напусне всеки миг, натискът на психическата му енергия доведе до пълно изключване на рецепторите на болката. Не можеше да проникне напълно в съзнанието на Абраманов, но беше достатъчно близо, за да усети прокрадващите се стъпки на смъртта. Дори Тао-тао имаше своите граници…

— Къде е Рок?

— Навън… Извън града… — от очите на Абраманов бликнаха сълзи, ноздрите му потръпнаха. Дробовете му бързо се запълваха с течност. — Опасността… Вие не знаете… Тя е огромна…

В главата на Никълъс се появи странен плясък, сякаш невидима птица размахваше криле… После Абраманов политна и се отпусна в ръцете му.

Всеки петък, точно в шест следобед, Тетцуо Акинага отиваше в обществената баня „офуро“, построена преди десетилетия от баща му. Придружаваха го поне дузина въоръжени мъже, които безцеремонно обръщаха всичко наопаки, още преди оябунът им да беше стъпил на прага.

Акинага се гордееше с построеното от баща си, при това напълно основателно. Същевременно той самият не обичаше общественополезните начинания, беше лишен от дълбокия стремеж на баща си да бъде обичан, да му се възхищават… Предпочиташе уединението, рядко се смесваше с хората. А седмичните посещения в „офуро“ бяха израз на уважение към паметта на баща му, за когото членовете на клана продължаваха да разказват легенди.

Смъквайки кимоното си в съблекалнята, облицована в кедрова ламперия и изпълнена с пара, Акинага мислеше за иронията на съдбата. Приживе Тцунетомо беше показал пълна некомпетентност при управлението на клана, но смъртта го беше превърнала едва ли не в император и Божи избраник. В това нямаше нищо чудно, особено тук, в Япония… Обожествяването беше характерна черта на японците, които винаги са се считали за различни от останалите народи. Издигането на Тцунетомо в култ сред членовете на Шикей беше идея на самия Акинага. То помагаше за затвърждаване на авторитета му, позволяваше му по-лесно да упражнява властта си. Акинага винаги се беше възхищавал на владетелите от шогуната Токугава, държали властта в страната повече от двеста години. Мечтаеше неговата фамилия да бъде начело на клана Шикей поне толкова, като едновременно с това непрекъснато разширява влиянието си. Беше готов на всичко, за да не допусне повторение на преврата в клана Ямаучи, организиран от Микио Оками. Старецът хитро успя да отстрани от властта Сейзо и Митцуба Ямаучи, издигайки на тяхно място Томоо Козо — един човек, който нямаше нищо общо с наследствената приемственост на властта.