Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Кроукър нямаше какво да възрази. Обърна се и пропълзя до Сърман, размени няколко думи с него и отново се приближи до Веспър.

— Наред ли е всичко? — попита тя. — Изглежда ми подплашен като заек!

— Горе-долу е така — въздъхна Кроукър. — Но се надявам да се справи — после понижи глас и се върна на предишния им разговор: — Все още ме тревожи един въпрос… Как е възможно един японец като Оками да е в течение на секретните сведения, разпространявани чрез мрежата Нишики…

— Добър въпрос. Очевидно има някой, който му доставя цялата тази мръсотия.

— Значи не Оками е източник на тези сведения? — смаяно вдигна глава Кроукър.

— Не е той, независимо че Чезаре и други хора мислят обратното… Но той очевидно разполага с отлично информиран източник сред висшите кръгове на Вашингтон…

Обърнаха се и поеха на четири крака към вътрешността на тунела. Кроукър не сваляше очи от Сърман, който все още беше парализиран от ужас. Какво ли ще си помисли след този разговор, запита се той. Може би нищо, може би дори не ги е слушал…

Въздухът беше чист, някъде далеч бучаха турбините на пречиствателна станция. Веспър ги водеше в тази посока и Кроукър разбираше какво иска да направи. Турбините изсмукват замърсения въздух от лабораториите и го изхвърлят извън сградата, следователно някъде трябва да има и външен отвор. Дали и бегълците преди години не са мислели същото? Какво тогава им е попречило да стигнат до този отвор?

— А ти защо си тук? — обърна се той към Веспър.

— Случайно подслушах един от радиосеансите между Сърман и Абраманов. Подложих го на задълбочен анализ и в общи линии успях да разбера над какво работят двамата учени. Докладвах на Оками. Той вече знаеше за присъствието на Абраманов в Плаващия град и прояви огромен интерес към разработения от него трансуранов изотоп. Но за съжаление откритието беше попаднало в ръцете на хора като Рок и Майк Леонфорте, а от тях можеше да се очаква всичко. Затова Оками реши да направи всичко възможно да им попречи. Изотопът не трябваше да се превръща в оръжие. Започнахме да подслушваме всички разговори между двамата…

— Докато накрая Сърман се провали и не даде окончателните си заключения… — извърна глава към учения и попита: — Защо стана така?

— Разбрах две неща — отвърна Сърман. — Първо — че не съм в състояние да изолирам елемент 114, и второ, че отсрочката ще бъде кратка. Знаех, че вашите хора следят моите рапорти и скоро ще поискат да създам този изотоп. След като не мога да възпроизведа „114-М“, трябваше да продължавам нататък… 115,116 и нагоре. Докато открия друг стабилен елемент в таблицата… Не исках да се заемам с подобна задача, тъй като огромната разрушителна сила на тези елементи несъмнено би изкусила много хора с власт и влияние.

Кроукър видя как очите на Веспър проблясват в здрача. Нямаше какво да се възрази на аргументите на Сърман, скоро тримата отново поеха по посока на нарастващия шум. След няколко метра тунелът се раздели на две.

— Сега накъде? — попита Кроукър.

Веспър се ослуша, после бавно поклати глава:

— Не знам…

— Наляво — отсече неочаквано Сърман.

— Сигурен ли сте, докторе? — изненадано го погледна Веспър.

— Познавам тази сграда доста по-добре от вас, драга.

Поеха по лявото разклонение. Тунелът стана тесен, температурата видимо се покачваше. Скоро се принудиха да се извият ребром.

— Ако проклетата дупка продължава да се стеснява, ще се наложи да се връщаме — изръмжа Кроукър.

— Няма да можем — отвърна Сърман и леко потръпна. — Това е единственият път…

Веспър, която се придвижваше най-отпред, изведнъж се закова на място.

— Вижте!

Кроукър надигна глава над рамото й. Ослепителен лъч светлина пронизваше тесния тунел отдолу — нагоре, сякаш от някаква вертикална дупка. Отвъд него проходът беше тъмен.

— Май няма да можем да се прехвърлим оттатък — прошепна Веспър.

— Ще опитам да се просна през нея — тръсна глава Кроукър.

— Няма нужда — обади се Сърман. — Пътят ни е надолу.

— Какво? — изви врат Кроукър.

— Но шумът на турбините идва точно срещу нас — възрази Веспър.

Докторът кимна с глава.

— Вярно е. Те задвижват вентилаторите, които проветряват камерата с ускорителя на електроните. Въздухът е наситен с летливи частици от плутоний и различните трансуранови изотопи, с които работим… Вентилаторите го насочват към специалните водни филтри. Ако поемем в дробовете си дори минимални количества от него, ще ни стане толкова зле, че едва ли ще можем да продължим. А няколко часа по-късно вече ще сме мъртви…