Веспър и Кроукър си размениха напрегнати погледи. После тя надникна в дупката и поклати глава:
— Струва ми се ужасно дълбока… Не виждам дъното… — извърна се към Сърман и попита: — Сигурен ли сте в това, което казахте, докторе?
— Сигурен съм само в едно — трябва да вървим надолу — Сърман се приближи до ръба, на лицето му се изписа съмнение. — Може би онези нещастници са сбъркали именно тук…
— Няма значение къде са сбъркали — тръсна глава Кроукър. — Ние нямаме избор и трябва да се спускаме.
Веспър мълчаливо кимна в знак на съгласие.
Влагата представляваше сериозен проблем. Намираше се в тропиците, където дрехите подгизват от нея дори посред зима.
Огън едва ли ще се получи, а това налагаше основно преразглеждане на ситуацията. Възнамеряваше да запали дрехите си с пурата, оставена от Майк Леонфорте. Това щеше да принуди пазачите да го измъкнат от клетката, повече не му трябваше…
Естествено знаеше какво трябва да стори, но част от съзнанието му продължаваше да се бунтува. Никак не беше щастлив от това, което рисуваше въображението му, налагаше се просто да го заключи дълбоко в душата си и да го забрави. Пулсациите на „кокоро“ продължаваха да ехтят в съзнанието му, надяваше се това да бъде достатъчно. Тялото му трябваше да изключи всички рецептори на болката, на страха също… Чувстваше как черните талази на Кшира — тъмната страна на Тао-тао, попиват все по-дълбоко и по-дълбоко в душата му и изместват всичко, което беше научил благодарение на Акшара.
В ъгъла на клетката, непосредствено до купчината човешки кости, имаше полуизсъхнали изпражнения. Той приклекна над тях и започна да уринира, шепите му се напълниха с вонящи фекалии, които започна да маже по ръцете и гърдите си. После се изправи и опря горящия край на пурата в китката си. Изсъхналите изпражнения се запалиха с пукот и задушлив дим, огънчето бавно запълзя нагоре към рамото му.
Тялото му пламна.
Захвърли фаса и нададе пронизителен вик. Видели какво става, пазачите вече тичаха към вратата на клетката. Един от тях отключи катинара, втори пристъпи крачка напред и започна да го дърпа навън.
Потънал дълбоко във вибрациите на Тао-тао, той усещаше топлината, но не и болката. Отначало горяха само фекалните, после пламна косата му, кожата на главата започна да се къдри на розови лентички.
Заби лакът в слънчевия сплит на пазача, който го дърпаше навън, после пламтящата му ръка нанесе страхотен удар в лицето на онзи, който беше отключил вратата. Първият бързо се съвзе и го нападна отзад. Никълъс се извърна, сграбчи дясната му китка и рязко я дръпна напред, използвайки инерцията на тялото му. Човекът прелетя над главата му, китката остро изпука и увисна.
Вторият пазач изтупа искрите от дрехите си и започна да разкопчава кобура си. Никълъс му нанесе светкавичен удар с ръба на дланта си — там, където се събират нервните възли на китката. Онзи изпусна пистолета, в същия миг мазолестата длан на Никълъс се стовари върху врата му, точно над леко изпъкналата сънна артерия. Пазачът се свлече на колене, устата му напразно се опитваше да поеме въздух…
Всичко това се случи за частица от секундата. Другите двама пазачи още не бяха стигнали клетката, очите им бяха облещени от изненада. Единият насочи автомата си в гърдите на Никълъс, но пръстът му замръзна върху спусъка. Учудването му беше огромно, тъй като жертвата не направи опит да избяга, а се хвърли право насреща му. Кракът на Никълъс се стрелна нагоре, ребрата на войника пропукаха и тялото му се свлече на земята.
Четвъртият пазач изпадна в паника, от автомата му започнаха да излитат дълги откоси. Никълъс грабна онзи със счупените ребра, вдигна го пред себе си като щит и започна да се търкаля.
Стрелбата престана в мига, в който пазачът осъзна, че стреля в тялото на колегата си. Дулото на автомата се вдигна нагоре, в същия миг кракът на Никълъс се стрелна напред и улучи пазача в коляното. Капачката остро пропука, тялото започна да се свлича към земята. Никълъс го довърши със саблен удар в гърлото, грабна автомата и се понесе през площада. Пръстите му забързано отлепваха димящите фекалии от кожата. Търкалянето беше спомогнало да се самоугаси, но волята му все още не включваше рецепторите на болката, а ноздрите му се затвориха пред вонята на собствената му изпепелена плът.
Тичайки на зигзаг през площада, той се опита да разбере защо Майк Леонфорте му беше оставил запалената си пура. Силно се съмняваше, че го е направил случайно, следователно оставаше другата възможност — Майк иска да му помогне да избяга. Но защо? Нещо прещрака в главата му, но време за размисъл нямаше. Пред него настъпи раздвижване. Автоматичните откоси не останаха незабелязани, към него тичаха мъжете, които допреди малко товареха камионите. Никълъс се прикри зад ъгъла на паянтова барака, внимателно се прицели и натисна спусъка. Резервоарът на последния от камионите експлодира с оглушителен трясък, земята под краката му помръдна като жива. Онези от мъжете, които не загинаха на място от взрива, изпопадаха върху спечената кал. Никълъс се възползва от суматохата. Напусна прикритието си и се втурна към вратата, зад която беше изчезнал Майк. Стигна до нея в момента, в който се взриви и вторият камион, облаци задушлив дим изпълниха въздуха над площада.
Читать дальше