Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— До Дук беше убиец!

— Всички сме убийци, Линеър — усмихна се Рок. — Включително и ние с теб. Не се опитвай да се разграничаваш от нас.

— Но До Дук наистина беше по-различен! Зная как са го подготвяли виетнамските нунги, зная, че е избрал бялата сврака за свой талисман и е поел проклятието на Божи пратеник… Но действията му са били ръководени от друго чувство — от любовта към една жена, която е била по-силна от болката… Познавам приятеля ти До Дук далеч по-добре, отколкото си мислиш… И това ме кара да ти се чудя…

Рок не каза нищо, чертите на лицето му бяха непроницаеми.

— Можеш да се чудиш колкото си искаш — изръмжа накрая той. — Хич не ми пука!

Протегна ръка между решетките и един от пазачите тикна спринцовка в дланта му. Пристъпи към Никълъс, автоматите като един се насочиха в гърдите на затворника.

— Майната им на разсъжденията, майната им на всички интелектуални напъни!

Заковал светлите си очи в лицето на Никълъс, той заби спринцовката в ръката му и натисна буталцето.

— Майната ти и на теб, Линеър!

Обърна се и излезе, вратичката се захлопна. Вдигна гранатомета си и го насочи в гърдите на Никълъс. Той ясно усещаше раздвоението му, обзе го странното чувство, че войната никога не е свършвала… Всъщност това чувство беше далеч по-живо в душата на Рок, който отказваше да признае дори пред себе си, че бойните действия отдавна са приключили. За него войната беше живот, беше най-основателната причина за оставането му в Югоизточна Азия. Тук можеше да поддържа жива илюзията си, докато в Щатите това беше немислимо — там има закони, които трябва да бъдат спазвани.

У него отдавна не съществуваше връзка с цивилизования свят, тя беше окончателно прекъсната от химикалите за обезлистяване на джунглата, бомбените килими и самотните изстрели на снайперистите в четири часа сутринта. Вонята на изгоряла човешка плът беше попила дълбоко в порите му, като парфюм в бельото на субретка. Никога нямаше да се отърве от нея, тя отдавна се беше превърнала в част от съществуванието му. А вероятно и не би могъл да живее без нея… Беше изградил своя свят тук, в сърцето на виетнамската джунгла, можеше да бъде победен само ако някой успее да го откъсне от тази среда, от тайнствения Плаващ град…

Силните наркотици отново се нахвърлиха върху нервната система на Никълъс, той се принуди да повтори процеса на хиперметаболизация, който вече беше приложил по пътя към Плаващия град. Напрежението беше огромно, но друг начин просто нямаше. Тропическата нощ се спусна внезапно, без прелюдията на по-умерените географски райони. Във въздуха жужаха насекоми, в клоните на дърветата чуруликаха птици, далечен рев на хищник изпълваше мрака, сред който безпомощно примигваха слабите крушки на града, захранвани от генератор. Лумнаха огньове, в ноздрите на Никълъс се блъсна апетитната миризма на печено. Несъмнено това също беше част от мъченията на Рок.

Проснат по гръб на мръсните дъски, Никълъс наблюдаваше пазачите си през полуспуснати клепачи. Бяха четирима, въоръжени с калашници. Започна да изчислява шансовете си за измъкване, да чертае траекторията на евентуалните си ходове. Едновременно с това напрягаше душевните си сили, за да достигне до „кокоро“ — дълбоката същност на Тао-тао.

— Чуваш ли ме? — прошепна някакъв глас на сантиметри от главата му. — Не, не мърдай, всичко е наред… Зная, че би трябвало да си в безсъзнание, така поне си мисли Рок… Но той е малко по-самоуверен от мен и се мисли за истински Супермен, особено след като До Дук му разкри част от тайните на месулетите… Ние с теб обаче знаем, че не е никакъв Супермен. Просто защото не притежава уникалната самодисциплина на До Дук… А ти си човекът, който успя да го убие, и това също те прави уникален…

Никълъс долови шумоленето на дрехи, собственикът им очевидно се настаняваше до клетката.

— Много исках да те срещна, чувал съм интересни неща за теб… Зная за Тао-тао доста повече от Рок, защото не съм толкова праволинеен… Сигурен съм, че наркотикът изобщо няма да ти подейства. Дори цианид да ти беше инжектирал, ти пак щеше да си жив и здрав, в пълно съзнание. Нали така? Защото владееш техниката на хиперметаболизацията. Една наистина чудотворна техника, която би побъркала всеки западен лекар… — Тих смях, после: — О, много бих искал да присъствам на подобен сеанс…

Настъпи тишина, нарушавана от далечните крясъци на птици и маймуни.

— Защо не… А, ето — знаех си, че ще поискаш да ме погледнеш…