Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Какво, по дяволите…

В същия момент тресна втора експлозия, муцуната на джипа подскочи нагоре.

Никълъс разтвори танжинското си око и се остави на инстинктите. Ръцете му пуснаха волана, мускулите му се разхлабиха. Тялото му се претърколи встрани и падна в полегатата канавка. В същия миг се разнесе трети взрив, склонът се разтърси на сантиметри от него. Отлетя назад, главата му влезе в болезнен контакт с дънера на близкото дърво. За миг беше зашеметен, очите му напразно се опитваха да се фокусират.

На стотина метра от себе си видя да се полюшва окървавената фигура на Ван Киет, успял да изпълзи от купчината ламарини, преобърната на една страна. Автоматът му беше насочен към храсталаците оттатък пътя. Никълъс напрегна взор и видя огромен мъж с военна униформа, който бавно се надигаше от прикритието си. През рамото му беше преметнат гранатомет LAW-M 72 — оръжие, което по време на Виетнамската война се използваше за борба с танкове. Трябва да е як като бик, за да го носи по този начин, помисли Никълъс. Лицето беше грубо и обветрено, с невероятно сини очи, хладни и жестоки. Русата му коса беше подстригана късо, но това с нищо не допринасяше за някаква прилика с американските войници, които беше виждал Никълъс. Придвижваше се по-скоро като азиатец — пъргаво и сигурно, центърът на тежестта му беше в долната част на корема. От цялата му фигура лъхаше самоувереност. Както физическа, така и психическа… Изражението на лицето му ясно доказваше, че войната отдавна е изтръгнала всичко човешко от него… В момента, в който страховитото оръжие се насочваше към Ван Киет, Никълъс разбра, че вижда пред себе си самия Рок — императора.

— Махай се оттук! — изкрещя Ван Киет. — Луд ли си? В тази страна има закони!

— Тъпо, мазно ченге! — изръмжа Рок, без да прекъсва движението си напред. — Аз командвам тук, а не ти!

Никълъс нададе предупредителен вик, но Ван Киет не го чу, заслепен от омраза. Пръстът му натисна спусъка, разнесе се дълъг автоматен ред. Но тялото му беше изгубило прекалено много кръв, ръцете му трепереха, куршумите изсвириха високо над главата на Рок.

— Тъпак! — изръмжа онзи и Никълъс светкавично смени посоката на движението си. — Смотан кретен! Щях да се погрижа за теб, ако беше приел офертата ми!

— Аз не се продавам! — изкрещя Ван Киет.

— Тогава ще умреш! — нито едно мускулче върху лицето на Рок не помръдна, докато пръстът му натискаше спусъка на гранатомета. Никълъс се просна по очи.

От широкото дуло със свистене излетя ослепителна светкавица, зарядът експлодира на сантиметри от Ван Киет. Тялото на инспектора литна нагоре, най-малко на петнадесет метра от настилката на пътя. Рок го улучи с такава лекота, сякаш стреляше с помощта на оптически мерник. Останките на нещастника, превърнали се в кървави парцали, започнаха да се сипят на шосето със смразяващ кръвта тътен.

Рок не забави движението си нито за миг. Без да обръща внимание на кървавия дъжд, той заобиколи кратера от новата експлозия, зареди гранатомета и се насочи към Никълъс.

— Отдавна чакам тая среща, копеле! — изръмжа той.

Никълъс беше прибегнал до Тао-тао, за да си прочисти главата и да възстанови нормалните си реакции.

— Рано или късно щях да те пипна! — извика той.

— Ще видим кой кого ще пипне! — зловещо се ухили Рок и насочи смъртоносното оръжие в гърдите му. — Хайде, мърдай! Ще ми погостуваш ден-два в Плаващия град, пък тогава ще говорим! И гледай да не правиш излишни движения, щото малко ми трябва! — усмивката му се разшири: — Кой знае, когато се озовеш в шибаната клетка, може пък и да съжаляваш, че не си мръднал!

Ушиба мислеше за Акира Шоза. Седнал в просторния министерски кабинет, той не обръщаше внимание на телефонния звън, потракването на факс машините и тихото съскане на лазерните принтери, които размножаваха решенията му и ги правеха достояние на останалите министерства и средствата за масова информация. Току-що беше приключил едно спешно заседание с министър-председателя и министъра на строителството, но в главата му не остана никакъв спомен от него. След двадесет минути трябваше да започне брифинг с представителите на печата, който се провеждаше всяка седмица с участието на Танака Гин. Знаеше това благодарение на електронния календар върху бюрото си, три пъти дневно захранван с текуща информация. Но днес думите бяха лишени от смисъл.

Цял живот се беше борил да върши онова, което е добро за Япония. От годините на най-ранно детство беше започнал да се подготвя за тази задача, усвоявайки сложните правила на „канрьодо“ — законите на самурая бюрократ. В името на тази кариера се беше отказал от личен живот, така и трябваше да бъде — изискванията към самурая бюрократ са свързани с дисциплина и всеотдайност и по нищо не се различават от изискванията към самурая боец… До този момент не му беше хрумвало да се запита защо е така.