Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Работата започва да прилича на китайска главоблъсканица, рече си Кроукър. Трябва да отвориш едно квадратче, за да получиш достъп до останалите…

— Мисля, че те разбирам — промърмори той и усети как напрежението й започва да спада. Заприлича му на невидима змия, стояла прекалено дълго в позиция за атака. — Но как ще се измъкнем оттук, без да ни спипа многоуважаемият Дидалъс?

— Пътят е само едни. Ще трябва да вървим по стъпките на обречените…

— Но нали каза, че те не са успели да се доберат до свободата?

— Точно така. Сега ще разберем какво им е попречило.

С очите си видях как Леонфорте застреля баща ми , беше казал Таши. Като куче, направо на улицата… Но най-лошото беше, че това му достави удоволствие. Облиза си устните и нададе тържествуващ вик, после направи няколко танцови стъпки около трупа и едва след това го замъкна в джунглата.

Ето какъв е човекът, с когото Коей беше живяла цели шест месеца. Човекът, който се е влюбил в нея и за когото тя е трябвало да се омъжи. По всяка вероятност Никълъс щеше да се изправи очи в очи с него, разбира се, ако успее да проникне в Плаващия град.

Все още беше в плен на радостната възбуда от срещата с Коей. Отново трябваше да се разделят, но това вече беше без значение — тя обеща да замине за Токио и да чака завръщането му при Танцан Нанги, неговия приятел и съдружник.

— Вече е време да сложа край на изгнанието си тук — каза тя малко преди Никълъс и Ван Киет да си тръгнат. — Ужасно се страхувам, особено след като напуснах Майкъл. Не мога да забравя как ме гледаше… — потръпна и се притисна в прегръдките му.

— Майк Леонфорте вече и с пръст не може да те докосне — промълви той.

Коей се вкопчи в него.

— Не го познаваш — прошепна тя. — Умен и безскрупулен, той винаги постига това, което си е намислил.

Никълъс повдигна брадичката й.

— Чуй ме — рече. — Ще заминеш за Токио и ще разкажеш на Нанги абсолютно всичко. Той знае какво да направи — пламенно я целуна и добави: — Ще се видим много по-скоро, отколкото предполагаш.

Тръсна глава и се върна в настоящето. Джипът се носеше по напуканата настилка на магистралата, която се беше опънала право на север. Сайгон беше останал на половин ден път зад тях. Ван Киет беше в мрачно настроение. След срещата между Никълъс и Хюн Ван Диш нещата вече не бяха под негов контрол и това го дразнеше. Таши е мъртъв, а Никълъс знае пътя към Плаващия град…

— Като влезем вътре, Рок ще го оставиш на мен — изръмжа той. — Знам как да се оправям с типове като него!

Никълъс запази съмненията за себе си. Ван Киет кипеше от ярост, а това чувство пречи на разсъдъка. Освен това беше готов да вдигне във въздуха не само Рок, но и всеки, който се изпречи на пътя му. Сега най-важното за Никълъс беше да получи отговор на един въпрос от изключително значение: защо Плаващият град е толкова важен за Акинага и Шоза, а и за Микио Оками? И в тази връзка съвсем не му беше безразлично дали Рок и Майк Леонфорте ще бъдат убити насред крепостта си, или ще бъдат живи и готови да му предоставят този отговор…

— Трябва да обсъдим начина, по който ще подходим към Рок и Леонфорте — поклати глава той.

— Ето го — изръмжа Ван Киет и потупа приклада на сгъваемия си автомат МАК-10. — Всички останали ще ни превърнат в покойници…

— Не може да няма и друг — възрази Никълъс.

— Не познаваш тези копелета — въздъхна Ван Киет и увеличи скоростта. — Двамата с Таши ги дебнем вече втора година. — Майсторски задмина два раздрънкани камиона, които хвърляха облаци дизелов пушек в здрача на настъпващата нощ. — Само по един начин можем да се разправим с тях. Да се опитваме да разговаряме, означава да си губим времето… О, Буда!…

Пътната настилка пред джипа изведнъж се превърна в гейзер от асфалт, камъни и свистящи във въздуха остри късове бетон. Взривната вълна отнесе челното стъкло като перце, Ван Киет изкрещя, пусна волана и посегна към лицето си, улучено от метална частица.

Никълъс се хвърли отгоре му, успя да стигне спирачния педал, ръцете му рязко завъртяха волана наляво. Отгоре му връхлетя гъст облак задушлив дим. Въпреки това съумя да избута Ван Киет от шофьорското място, миг преди джипът да се разклати на ръба на дупката, зейнала в резултат на експлозията. Очите му направиха светкавична преценка на положението. Инерцията несъмнено щеше да ги вкара в дупката, последиците от това бяха непредвидими. Изблъска Ван Киет към задната седалка, стисна волана с две ръце и използвайки инерцията на тежкото возило, рязко го изправи. Джипът политна наляво и застана на две колела. Десните гуми прелетяха на сантиметри над дълбокия кратер, но левите продължаваха да държат пътя. Ръцете му внимателно балансираха, започна да убива скоростта с помощта на предавките, без да докосва спирачния педал. След няколко десетки метра колата тежко падна на четири колела, изскърца и започна да спира.