Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Стана и замаяно пристъпи към етажерката от солидно дърво в ъгъла на кабинета. Напълни чашата си с ледена вода, изпи я до дъно и насочи поглед към прозореца, зад който сияеха разноцветните реклами на Токио. Но очите му не виждаха нищо, мислите му бяха насочени навътре, към собствената му душа.

Каква беше първата му мисъл, когато разбра, че Шоза се е самоубил?

Благородно е да умреш по собствено желание, сам да избереш времето и начина за раздяла с живота. Защото е немислимо да бъдеш зависим от милостта на врага, още по-трудно е да водиш жалък живот зад решетките…

Вече можеше да понася мисълта, че живее под вдигнатата гилотина на рака, примири се с факта, че ще диша с тази мисъл, че буден или заспал ще носи смъртоносната заплаха до края на дните си. Започна да приема болестта като близък приятел, като гост от друга планета, друга форма на живот. Разбра, че няма смисъл да се бори със състояние, което не може да промени.

Но сега нещата вземаха друга насока. Ставаше въпрос за Тетцуо Акинага — някогашния приятел, превърнал се в смъртен враг, протягащ ръце към господството над душата му. Не, това е немислимо. Напълно изключено!

Примигна, очите му бавно се фокусираха върху контурите на града, в който беше прекарал живота си. Токио е Япония. Или поне душата на нова Япония… Със закъснение осъзна правотата в думите на Шоза. Те бяха верни не само по отношение на Япония, но и по отношение на американците. Двете страни се оказаха тясно свързани, особено днес, в условията на новите процеси в света. Връзката им носеше както изгода, така и значителна опасност. И на моменти тази опасност беше толкова голяма, че заплашваше самото им съществуване.

Шоза беше прав да поддържа контактите си с Америка. Те щяха да оцелеят, въпреки интригите и опитите за чужда намеса. Японците имат нужда от дипломатическия опит и новаторството на Америка, американците пък се нуждаят от етиката, невероятната трудоспособност и умението да се усъвършенства един вече готов продукт, които са главни съставки на японския потенциал.

Самият Ушиба цял живот се беше борил срещу американското влияние в родината си, това почти го уби. Но трябваше ли Шоза да умре, за да прозре истината? Това беше само един от многобройните въпроси, на които не можеше да даде отговор. Такава е човешката природа, тежко въздъхна той. Задаваш въпроси, на които не можеш да отговориш, но това не те отчайва и ги задаваш пак…

Обърна се към бюрото, включи интеркома и нареди да повикат Юкио Хажи — младежа, на когото преди време беше услужил с пари. Шестдесет секунди по-късно той вече беше на прага, свел глава в почтителен поклон.

— Влезте и затворете вратата, Хажи-сан.

— Хай.

Младият служител пристъпи и се настани в същия стол с метална рамка, в който беше седял, когато сподели с Ушиба временните си финансови затруднения. Ушиба отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и отправи поглед към вградената в него стоманена каса. В деня, в който разбра точната диагноза на своето заболяване, той заключи тук някои предмети с важно значение. Тогава не беше сигурен дали ще ги използва, дори не знаеше дали ще се наложи да отключва касата. Но самото им присъствие там го караше да се чувства по-спокоен.

— Как вървят вашите работи, Хажи-сан? — приятелски попита той. — Страхувам се, че напоследък съм твърде зает, за да бъда в течение…

— Справям се, нямам особени проблеми… — отвърна с известна нервност Хажи. Все пак не всеки ден го канеха на разговор в кабинета на министъра. — Въпросът с отпускането на държавна земя скоро ще бъде решен, чакам потвърждение от Бюрото за контрол над електронната промишленост. Нещата малко се усложняват, защото съгласие трябва да се вземе и от Дирекцията по международна търговия…

— Да, разбирам — кимна с глава Ушиба и на устните му се появи тъжна усмивка. Преди години тази тема несъмнено щеше да го развълнува не по-малко от Хажи, но сега мислите му бяха другаде, далеч по-важни въпроси чакаха своето решение. — Радвам се, че се справяте с трудностите.

— Няма проблеми, дайжин.

— Много добре — кимна Ушиба и потъна в дълбоко мълчание. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, после в ръката му се появи, малко бронзово ключе и вратичката на касата се отвори. Вътре имаше акуратно сгънато лилаво-черно кимоно от фина коприна, а под него — дълъг и остър нож „вакизаши“ в кожен калъф.

— Моля да ме извините за момент, Хажи-сан — каза той, стана и се оттегли в стаята за почивка зад кабинета. Върна се облечен в кимоното.