Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Хажи скочи на крака и извика:

— Дайжин, не!

— Ваш дълг е да ми помогнете — погледна го в очите Ушиба. — Така повелява „канрьодо“.

Мъка пробяга по лицето на Хажи, но главата му покорно се сведе надолу:

— Да, дайжин…

Ушиба пристъпи бос до средата на стаята. Там коленичи и внимателно разпъна полите на кимоното. В ръката му се появи „вакизаши“.

— Това е последният урок, който ще получите от мен — топло, прошепна той. — Приемете го с цялата си душа.

— Да, дайжин — отвърна Хажи и коленичи до него.

— Трябва да го разберете и да му повярвате.

— Да, дайжин.

Ушиба затвори очи и се приготви. По ирония на съдбата щеше да отнеме собствения си живот не за да се спаси от последната фаза на рака, а за да се освободи от затвора, издигнат от човешки ръце. Защото си даваше сметка, че болестта може да приеме далеч по-лесно, почти с радостна готовност… Помисли си за Микио Оками и душата му се сви на топка. Защото съвсем съзнателно беше помогнал да бъде убит единственият човек, който би могъл да ги освободи от зловещите пипала на Акинага, свил се като змия в пазвата на организацията.

— Готов ли сте?

— Да, дайжин.

Последният човек, за когото си спомни, беше Танака Гин. Сърцето му се сви от мъка. Двамата с него бяха като самотни пътешественици, срещнали се сред непристъпни планински пущинаци и решили да си помагат по силата на простото човешко състрадание. После в съзнанието му се появиха стихове и всичко останало изчезна. Душата му потръпна от възторг пред гениалната простота на „хайку“, ножът бавно потъна в корема му. Странно, но не изпита почти никаква болка… Ръцете му започнаха да треперят, Хажи се приведе и ги покри със своите. Устните му мърдаха в беззвучна молитва. На кого се моли, замаяно се запита Ушиба.

После, преплели воля и дух, те заедно направиха втория, фатален прорез…

Ушиба имаше чувството, че се разтваря във вода. До ушите му достигна тих плясък, в съзнанието му изплуваха стиховете на хайко, което снощи беше прочел в къщата на Танака Гин. Водата се превърна в пара и той усети как се отделя от пода на кабинета си. Погледна надолу и видя пребледнялото лице на Хажи, който продължаваше да притиска ръцете му върху дръжката на „вакизаши“. Кой е този човек? Какво прави тук?

После пред очите му се разстла непрогледен мрак, бързо прогонил светлината на първия есенен ден… А сред него блеснаха вишневи цветове, прекрасни и свежи… Накрая всичко изчезна.

Клетката се намираше върху спечената земя на нещо като площад, около който се издигаха основните сгради на Плаващия град. Вдясно от нея беше къщата на Рок и Майк Леонфорте, а вляво — солидната бетонна сграда на лабораторията на Абраманов, в която се помещаваха ускорителят на неутрони, депото за съхранение на елемент 114 и складът, където „Факел“ дремеше като опасен звяр.

Клетката нетърпимо вонеше. Подът й беше покрит с фекалии и кървави петна, в единия от ъглите — сякаш нарочно оставена там от аранжор със зловещо чувство за хумор — проблясваше кървавочервена човешка бедрена кост, наскоро очистена от месо и сухожилия.

Рок се наведе да я вдигне, после, пристъпвайки на крачка зад Никълъс, започна да пляска с нея по дланта на ръката си. Половин дузина от хората му бяха наобиколили клетката, в ръцете си стискаха автомати АК-47, готови за стрелба. Рок едва ли имаше нужда от подобна охрана, но такива бяха правилата на шоуто — трябваше да демонстрира неограничената си мощ. Никълъс беше претърсен основно и грубо, но въпреки това Рок пожела да покаже храброст пред своите подчинени и влезе в клетката с голи ръце.

По време на пътуването до Плаващия град Никълъс не получи нито вода, нито храна. Завързаха му очите още преди да го натикат в джипа на Рок, веднага след това усети остро убождане малко над лакътя. Както и в случая с руснака В. И. Павлов, той беше принуден да прибегне до Тао-тао и благодарение на чудотворните му способности организмът му започна да разгражда химическия състав на приспивателното още преди то да прояви своето въздействие.

— Виждам, че си се събудил, главата ти сигурно е замаяна — приятелски подхвърли Рок, очите му изследваха лицето на Никълъс с вниманието, с което пластичен хирург се готви за операция. — Не се безпокой, скоро ще те излекуваме… Може би ще ти е интересно да научиш, че много известни хора са изкарали последните дни от живота си тук. И реакцията им на нашето лечение винаги е била различна… Ако бях учен, положително щях да напиша труд върху реакциите на човешкия мозък при екстремални обстоятелства. — Кокалът плесна върху месестата му длан. — Партньорът ми До Дук беше такъв човек…