Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Кроукър се извърна към блондинката и я попита дали през последните четиридесет и осем часа някой е искал среща с доктор Сърман. Никой, лаконично му съобщи тя, после посочи джипа, който чакаше пред входа. Зад волана седеше мъжага с ръце на борец. Тръгнаха по тесен асфалтов път, който обикаляше плац за езда с разнообразни препятствия, в дъното се виждаха конюшните. Дълги и ниски постройки, наподобяващи казармени помещения. Асфалтът свърши, джипът започна да се спуска надолу и скоро стигна малко мостче над застояла вода, по всяка вероятност самата река Найф. Иззад близките дървета се появиха мъже с ловни кучета и небрежно преметнати през раменете пушки. Прегледаха внимателно пропуска на Кроукър, после махнаха по посока на гъстата гора.

Пътуваха сред дърветата три-четири минути, после излязоха на широка поляна, която през пролетта сигурно би била много красива. Сега обаче беше гола и мрачна, навяваща меланхолия.

Сградата на лабораторията се намираше в подножието на първия от поредица ниски, обрасли с буйна растителност хълмове. Чуваше се кучешки лай, Кроукър неволно се запита колко ли са електронните устройства, които ги държат на фокус. Джипът го стовари пред входа на нисък правоъгълник от стоманобетон с черни огледални стъкла на прозорците. Архитектите му без съмнение са търсили футуристичен ефект, но вместо него бяха получили само един хладен и противен куб, в който подслон можеше да намери само държавно учреждение.

Кроукър се представи на Дъглас Сърман, подреждайки в съзнанието си оскъдните данни за този обект, които беше успял да получи от няколко източника. Човекът насреща му имаше пестеливите и точни движения на влечуго, очите му бяха ярки, умни и внимателни.

— Можем ли да поговорим някъде на спокойствие? — попита с неутрален тон Кроукър.

Сърман, който очевидно имаше навика да избягва очите на събеседниците си, отвърна с контравъпрос:

— Официален разговор ли ще водим? Трябва ли да си взема работните материали?

— Засега не е необходимо — поклати глава Кроукър. — Нямате ли тук нещо като кафене или трапезария, докторе?

— О, да, разбира се — отвърна Сърман, потърка ръце и го поведе по дълъг коридор, който вонеше на вишнева есенция — от онези, които се използват в обществените тоалетни.

Бутна с рамо една врата в дъното и Кроукър изведнъж се оказа в приятно обзаведена стая с весели тапети и тънки пердета. Обстановката беше по-подходяща за школата по езда в предната част на имението, отколкото за научна лаборатория.

Сърман застана в средата, сякаш несигурен какво трябва да прави.

— Вие сте от хората на сенатора, нали? — попита. Очевидно имаше предвид Дидалъс.

— Да, току-що пристигам от Лондон…

Сърман му отвърна с любезна полуусмивка, ръцете му продължаваха да се мият и чупят с енергията на лейди Макбет.

— Никога не съм бил там — промърмори накрая той, от устата му излетя тих, разпокъсан смях. — Всъщност вече от доста години не съм бил никъде… Не ме пускат извън страната, знаете… Страхуват се от отвличане. — Нов пристъп на сух, подобен на кашлица смях: — Аз съм национално богатство!

— В Лондон се видях с една ваша позната. Казва се Веспър Аркам.

Сърман се размърда и някак изведнъж заприлича на опитна мишка.

— Веспър коя?… — проточи той, но веднага си пролича, че не го бива в тая игра.

— Аркам, докторе… Веспър Аркам.

— Не съм сигурен, че…

— Тя е вашата свръзка! — остро реагира Кроукър, решил да забрави за любезностите. Сърман можеше да бъде оприличен на езеро в ранна пролет, покрито с тънък пласт лед. — Много е разтревожена от факта, че сте престанали да й изпращате информация!

— Каква информация? — примигна Сърман. Кроукър прецени, че е дошло времето да използва интуицията си и да рискува.

— Информация за проекта, който сте разработвали съвместно с Абраманов, докторе! Как му беше името?… — Лицето на Сърман се сгърчи и пребледня, в гърдите на Кроукър потрепна чувството на триумф: — А, да — „Факел“…

Краката на Сърман изведнъж омекнаха, Кроукър скочи да го подкрепи и внимателно го поведе към тапицирания с весела дамаска диван.

— Добре ли сте, докторе?

Посинелите устни на Сърман с мъка се раздвижиха:

— Веспър обеща да не казва на никого за моите сведения — прошепна той.

Кроукър беше на крачка от успеха, напрежението просто се усещаше във въздуха.

— Какви по-точно бяха отношенията ви с Веспър? — попита той.

— Вижте какво! — скочи Сърман. — Благодарение на Веспър успях да запазя радиовръзката си с Абраманов. Ако не беше тя, нашите контакти щяха да потънат безвъзвратно в разни машини за кодиране и контрол на комуникациите. В замяна искаше да знае всичко, свързано с проекта за наситените неутронни полета, върху които работим… — натика ръце в джобовете си и пристъпи към един от прозорците: — Тук искам да изясня един важен въпрос… Аз не съм предател! Цял живот работя върху секретни правителствени проекти и винаги съм давал всичко от себе си. Бих казал, че съм един наистина всеотдаен учен. Но всеотдайността… — рязко се извъртя, този път очите му бяха насочени директно в лицето на Кроукър: — Всеотдайността изисква и някаква награда, дявол да го вземе! А мен ме погребаха тук! Не мога да излизам, не мога да се срещам с хора, не мога да правя нищо, без да се попълнят куп формуляри и да се отговаря на тъпи, изпълнени с подозрение въпроси! За света извън тези стени аз съм мъртъв вече пета година! Но ще ви призная нещо — бих предпочел да умра хиляди пъти в действителност, вместо да водя този живот!