Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Мога да го разбера — промълви Ушиба и извърна очи към мрачната вътрешност на просторния хол. Такъв финал ли виждаше в онзи момент, когато реши да приеме внушението на Кен? Нима синът на Кисоко е успял да предвиди подобен изход, подхвърляйки му идеята да накаже Шоза чрез Танака Гин? Самият Ушиба не искаше да бъде толкова жесток, едва ли би си позволил да подпише с лека ръка смъртната присъда на човек, който му е бил приятел…

Но все пак го беше сторил. „Мога да го разбера“… Тези думи бяха достатъчни, издаваха го. Познаваше Шоза прекалено добре, беше сигурен, че духовен човек като него не би позволил да стане играчка в устата на вестникарите, да се унижава пред съда и да изтърпява наказанието си в затвор. Ако самият Ушиба трябваше да решава подобна дилема, тон положително би избрал сепуку — ритуалното самоубийство със сабя. Да избереш времето и начина на собствената си смърт означава да докажеш, че си достоен човек. За него беше немислимо да се остави на милостта на врага или пък да прекара живота си зад решетките.

Аз го убих! Тази мисъл прониза гърдите му като остър кинжал. Шоза беше предател, действията му поставиха на изпитание не само Вътрешния съвет, но и „Годайшу“ като цяло. Стремежът му да отмъсти на Никълъс Линеър носеше заплаха за най-съкровените им мечти. Но… Нима всичко това е достатъчно, за да осъдиш един човек на смърт? Би трябвало. Да, би трябвало… Вече беше прекалено късно за съмнения.

— Ушиба-сан?

Дайжинът с усилие отмести поглед от мрака, очите му бавно се нагодиха към ярката светлина в кухнята.

— Вече е прекалено късно, денят ми беше дълъг и тежък…

Ушиба кимна с глава. Прекрасно разбираше, че Танака Гин му предлага деликатен начин за измъкване. Никога не би го унижил с въпроса „Добре ли си?“, съвсем естествен за всеки европеец.

— Аз също съм уморен, но напоследък не мога да заспя. Сякаш съм забравил как става това…

Танака Гин наля още малко уиски в чашата си и кимна с глава:

— Понякога има периоди, в които почивката ми изглежда толкова далечна, колкото една ваканция в Париж… — поклати глава и засрамено добави: — Господи, що за домакин съм и аз! Искаш ли нещо за пиене?

— Страхувам се, че трябва да ти откажа.

Преместиха се в хола, Танака Гин палеше всички лампи по пътя си. В къщата липсваха полилеи, защото, според дълбокото му убеждение, в тях нямало топлина. Настаниха се един срещу друг в дълбоки кресла от западен тип.

Ушиба не пропусна да отбележи бледото и уморено лице на Танака Гин.

— Мислиш, че си се провалил, нали? — попита той. — Наистина би трябвало да бъдеш нащрек, но как би могъл да знаеш какво става в главата на човека срещу теб?

— Да, разбира се — кимна Танака Гин и отпи глътка уиски. Раменете му леко потръпнаха. — Забрава, забвение… Когато някой умре пред теб, ти неволно виждаш и собствения си край…

Какъв чудесен човек, помисли си Ушиба и поклати глава:

— Само когато изпитваш дълбок страх…

— Може би. Но понякога не знаеш дали имаш правото на избор…

От тези думи разбра какво е накарало Танака Гин да избере професията на прокурор. Беше онзи ужас, скрит дълбоко в душите на хората, който кара някои от тях да стават например моряци, именно защото искат да преодолеят ужаса си от водата… А други, като този отличен прокурор и достоен човек, изпитват ужас от смъртта и затова искат да бъдат в постоянен контакт с нея…

— Много лошо ли беше? — попита след известно време той.

— Смъртта винаги е лоша. Независимо от обстоятелствата и личността на умрелия…

Това беше доста интересен отговор за високопоставен столичен прокурор, особено за такъв като Танака Гин, който беше изпратил немалко злодеи на ешафода.

— Може би в случая става въпрос за изключение от общото правило…

— Как така? — вдигна глава над ръба на чашата си Танака Гин.

— Отдавна подозирам, че Шоза попада под все по-силното влияние на американската етика, на американските добродетели. Без съмнение си видял восъчното копие на Мерилин Монро в апартамента му. Роклята е автентична, шита специално за нея. Шоза я купи срещу сума, която значително надвишава твоята годишна заплата. Страхувам се, че отношението му към нова Япония ставаше все по-цинично и по-цинично… „Земята на кухите символи“ — така я наричаше… Мисля, че беше изгубил вяра в родината си.

— Разбирам. И с избора на начина, по който умря, той отново потвърди този факт…

— Да. Решил е да умре като модерен гладиатор. Смъртта изпреварва безчестието…