Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Аз също те обичам!… — затвори очи и любимото лице изплува в съзнанието му. Беше готов да даде живота си, за да бъде до нея в този миг, да я вземе в прегръдките си, да я закриля… Вместо това въздъхна и бавно остави слушалката върху хромираната вилка.

Даде си половин минута за успокоение, след което набра номера на сенатора Дидалъс.

— Искам достъп до обектите на АМОП.

— Къде изчезнахте, по дяволите?

— В Лондон — отвърна Кроукър с ясното съзнание, че трябва да отклони мислите на сенатора от странното си желание да посети АМОП.

— Открихте ли това, което търсехте?

— И да, и не…

— Какво означава това?

— Първо ме вкарайте в АМОП, после ще ви кажа.

— По дяволите, човече! АМОП има поне дузина различни обекти! В кой по-точно искате да влезете?

В момента сенаторът Дидалъс беше начело в списъка на заподозрените в предателство на една строго секретна правителствена агенция. Защото някой предаваше секретните разработки на АМОП директно на Рок и Майк, скрити зад високите стени на Плаващия град. При това разработки на оръжие от съвършено нов тип… Този някой не би могъл да бъде бащата на Майк — Джони Леонфорте (познат също и като Леон Уоксман), по простата причина, че той вече е мъртъв. Не би могъл да бъде и Дъглас Сърман, макар че Кроукър все още не беше го проверил. Защото той нямаше достъп до цялостната научна програма…

В случая беше замесена Веспър, а тя работеше за Дидалъс. В случая е бил замесен покойният Доминик Голдони, който е бил приятел на Дидалъс. В случая е замесена и Маргарет, която също е била представена на Дидалъс, при това от собствения си брат… Името на сенатора просто се набиваше в очи.

Нямаше намерение да разкрива личността на Сърман пред сенатора, но сега разбра, че друг изход просто няма. Отчаяно искаше да се добере до Веспър и да изтръгне от нея лондонския адрес на Микио Оками.

Факел…

Представата за унищожителната експлозия над Лондон висеше над главата му като гилотина, косъмчетата по врата му неволно настръхваха. Вече чуваше свистенето на ножа. До окончателното му падане оставаха някакви си нищожни тридесет и шест часа…

— В Лондон научих името на един човек, който по всяка вероятност има връзка със случая — проговори в слушалката той. — Казва се Сърман… Може би ще се окаже чист, но не мога да си позволя лукса да го отмина…

— Сигурен ли сте, че е бил Сърман? Доктор Дъглас Сърман?

— Да.

— Добре — изръмжа Дидалъс. — Ще ви пратя необходимата информация по мои хора, те ще ви придружат…

— Ако направите това, дори очите ми няма да видите! — троснато отвърна Кроукър. — Ще изчезна по най-краткия път, без да се обръщам! А ако федералните ченгета наклякат в храстите около лабораторията му, бъдете сигурен, че този човек ще си глътне езика от страх!

Дидалъс се замисли, в слушалката се възцари тишина. После неохотно обясни на Кроукър как да стигне до Лабораторията по експериментална нуклеоника на АМОП и прекъсна разговора.

Кроукър си даваше сметка за огромния риск, който поема, информирайки Дидалъс за включването на АМОП в своите издирвания. Но нима имаше друг избор? Без сенатора не можеше да влезе във връзка със Сърман, нямаше как да открие местоположението на неговата лаборатория. Но ако Дидалъс действително е в дъното на целия заговор, интересът на Кроукър към Сърман ще го направи нервен… А Кроукър от опит знаеше, че нервните хора са склонни да рискуват и да допускат грешки… Разговорът със сенатора го наведе и на някои други любопитни мисли… Защо нито веднъж не спомена, че АМОП е дълбоко засекретена от правителството агенция и изпълнява специални програми? Защо не отвори дума за провалената среща между Кроукър и Веспър? Кроукър имаше чувството, че сенаторът не знае за пребиваването на своята сътрудничка в Лондон, при това едновременно с него…

Шофирането да Вирджиния оказа благотворно влияние върху обтегнатите му нерви. В самолета успя да подремне, но сънят му беше изпълнен с кошмари. Пред очите му постоянно се появяваше кръвта на „майор“ Том, кой знае защо приела формата на красиви розови облачета… Събуждаше се облян в пот, приглушеният грохот на реактивните двигатели изведнъж се превръщаше в тревожно бръмчене на животоспасяващата апаратура, на която окачиха Том, докато го придвижваха към хирургията…

На регистратурата на конната база „Найф Ривър“ го очакваше блондинка с каменни очи и порядъчно износен костюм за езда. Гърбът й беше толкова изправен, че навяваше мисълта за скрит под късия жакет стоманен прът… Тя мълчаливо му подаде пропуск, после го прехвърли в ръцете на двама здравеняци, които му взеха отпечатъци от пръстите и сканираха ретината на очите му. Приличаха си като братя, но най-вероятно бяха от един и същ випуск на Военната академия.