Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Казваш го с горчивина…

— Така ли? — Ван Киет бавно отмести очи от мръсното стъкло на прозореца и се обърна с лице към Никълъс. — А питаш ли се защо? Досега трябваше да се борим с енцефалит, жълта треска и менингит, но благодарение на новите си гости вече имаме и нови епидемии… Като например от СПИН и хепатит… Войните пощадиха незначителна част от нашата национална култура, но суперсилите отново са тук и отново се кълнат, че знаят кое е най-доброто за нашия просперитет. Няма я вече Партията закрилница, начело на държавата е банда корумпирани капиталисти. Разлика май не усещаме… Все пак извинявай, ако съм те обидил с тона си…

— Хайде, стига — тръсна глава Никълъс. — Ела да пийнем по нещо…

Ван Киет го заведе в „Ми Кан“ — един от няколкото плаващи ресторанта по река Сайгон. Изборът не беше подходящ, тъй като Никълъс си спомни за злополучното пътуване с лодка в компанията на Бей, която по-късно намери смъртта си в лабиринта Ку Чи.

Светлините на града подскачаха по калните води на реката като оживели призраци. После всички изведнъж изчезнаха — в града отново бяха спрели тока. Гледката стана още по-тъжна. Въпреки притока на капитали от чужбина, Сайгон продължаваше да бъде мизерна дупка. Задъханият му стремеж да се превърне в свободен пазар за евтина продукция беше обречен на провал поради неспособността на неговите управници да предложат дори най-елементарните удобства за едно населено място.

Никълъс си спомни за мъртвата девойка Бей и проституиращото дете, което им се беше предлагало край Храма на китовете. Тези две човешки същества сякаш символизираха всички пропаднали надежди на този народ, погубен от предателствата на историята и резките промени в политическото и икономическото му състояние. Сайгон също беше един „Плаващ град“, откъснат както от виетнамските традиции, така и от комунистическата идеология, безнадеждно болен от алчността и пороците на чужденците, които тровят и без това нестабилната му инфраструктура. Без съмнение бизнесът ще оцелее, а вероятно и ще просперира. Но хората? Как ще оцелеят те?

Намръщен и със зачервени очи, Ван Киет мълчаливо изпи три питиета подред. После се изплю през борда и промърмори:

— И тая нощ ще съм в движение… Ще гръмна още някой тип и хич няма да ми пука от окървавената му мутра в калта… Защото няма да го виждам… Пред очите ми все ще е Таши, от гърдите му ще стърчи стрела…

Никълъс го остави да говори. Ван Киет беше човек на насилието, в душата му бушуваше гняв, след всяко натискане на спусъка му беше необходимо и разтоварване. Беше един полуцивилизован дивак в страна, която едва беше започнала да се докосва до цивилизацията. Виетнам все още беше в плен на бойците. Заченат в кръв, той се беше хранил с кръвта на съседите си от Камбоджа и Лаос. За мир никой не мислеше, такова понятие беше неизвестно за хората…

И днес Виетнам жънеше това, което беше посял вчера. Убедителен пример за онези, които вярват в тезата за престъплението и наказанието…

Никълъс търпеливо изчака затихването на потока от кръвожадни закани, после леко вдигна глава:

— Сейко беше убедена, че Таши е искал да ме убие…

— Какво? — стресна се Ван Киет и пиянски се втренчи в лицето му. — Това са пълни глупости!

— Може би не съвсем — поклати глава Никълъс и му разказа историята за нестабилното положение на Таши в средите на Якудза. — Сейко беше права в едно — заключи тон. — В условията на война с полицията отделният оябун не представлява нищо. Задължително трябва да се обедини с някои от могъщите кланове, иначе не би могъл да оцелее…

— Невъзможно е да надничаш в сърцата на хората — промърмори Ван Киет и насочи мрачен поглед към полузатъмнения град.

— Трябва да говоря с баща й, ще ми помогнеш ли да го открия?

На масата им се появи нова бутилка алкохол. Ван Киет опразни чашата си и я напълни догоре.

— Притежава тук един апартамент, но рядко може да бъде открит там, особено пък през нощта — промърмори той. — Използва го предимно за деловите си срещи, иначе живее в голямо имение на няколко километра от Ми То — столицата на провинция Тиен Гианг. Солидно и внушително… На по-малко от час с бърза кола, южно оттук…

— Ще ме закараш ли?

— Утре сутринта — кимна Ван Киет.

Имението на Хюн Ван Диш се издигаше на брега на река Тиен. Около него се простираха безкрайни бананови плантации, собственост на една от многобройните му компании. Кожата му имаше цвят на стар махагон, беше красив мъж въпреки своите седемдесет и три години. Косата му беше посребрена, очите му бяха остри като на ястреб. Винаги се беше държал настрана от политиката, силата му беше в икономиката и той в пълна степен се възползваше от нейната мощ. Носеше на страната си толкова много пари, че с него се съобразяваха всички — политици, идеолози, висши военни. Може би защото спазваше строг неутралитет, не си пъхаше носа в чужди работи, единственото му желание беше и другите да се държат по същия начин с него.