Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Пресуши бирата си на един дъх, после вдигна глава:

— Аз зная кой сте, господин Линеър. Имам едно послание за вас. Изпраща го вашият приятел Микио Оками…

— Оками-сан е жив?

— Да — потвърди с лека усмивка Диш. — Но за момента трябва да остане в нелегалност, опасността все още не е преминала. В някои отношения дори е нараснала… — главата му леко се поклати, гласът му стана по-топъл и по-доверителен: — Това обаче може да почака. Слушайте ме внимателно. Преди да се завърне, ще станат някои събития… Те не биха станали, ако той отново заеме поста на Кайшо.

— Не разбирам.

— Според мен разбирате доста повече, отколкото показвате — наклони глава Диш. — Разбирате например начина, по който разсъждава Оками. И не може да бъде другояче, защото този начин той е усвоил от баща ви…

Никълъс не отвърна нищо, а Диш — доволен и радостно възбуден — очевидно възнамеряваше да изясни нещата, докато все още са сами.

— Подобно на Полковника, Оками също има способността да гледа далеч напред и да предвижда всеки ход на противника. Той е стратег от най-висша класа, никой не може да отрече това. Направил преценка на заговора срещу себе си и Доминик Голдони, той е изготвил план за неговото блокиране. За съжаление закъсня и не успя да спаси Голдони… Загубата му е тежка за всички нас…

Никълъс си отбеляза наум това „нас“, в съзнанието му бавно започна да се очертава огромната мрежа на заговора, преминал отвъд национални граници и различни култури, загърбил дори идеологическите различия. Нещо страшно, нещо необикновено се разгръщаше в мрака. — Изпита чувството, че най-сетне ще получи достъп до него…

— Вие сте третият съдружник, нали? — вдигна глава той. — И заедно с Оками и Голдони сте обявили война на „Годайшу“…

— Разбира се — кимна с леко нетърпение Диш. — Познавам Оками от много години, но сега това е без значение. Оками видя промените, които започваха да се очертават в „Годайшу“. В крайна сметка той беше неговият създател, за него беше най-лесно да прозре пипалата на корупцията, плъзнали като остро заразен вирус в снагата на организацията… Властта на Кайшо беше подкопана отвътре, от собствения му Вътрешен съвет… Но врагът не можеше да бъде идентифициран без това да доведе до открита война сред различните кланове на Якудза. Това беше проклятие за Оками и той предпочете да сдаде властта в името на мира…

— После изчезна. С помощта на „корьоку“ лесно можеше да предвиди последиците от своето отсъствие, но беше убеден, че само от изгнание ще може да държи нещата в свои ръце… И това наистина се оказа вярно. Враговете му свалят маската един по един, заслепени от борбата за власт. Скоро Вътрешният съвет ще бъде изцяло подменен, а господството на Кайшо — възстановено.

— Откъде сте толкова сигурен?

Диш не обърна внимание на въпроса му.

— Зная къде отивате и искам да ви подготвя — добави той.

— Да ме подготвите? Не разбирам…

— Отивате там, където още никой не е успял да проникне, без да бъде убит. Затова първо трябва да бъдете излекуван…

Никълъс усети безшумните експлозии на статично електричество по ръцете и гърба си, космите на врата му настръхнаха. Защо не попита Диш за какво става въпрос? Нима вече знаеше отговора дълбоко в себе си?

Диш хвърли бегъл поглед на часовника си и стана.

— Налага се да отскоча до другия край на имението — промърмори той. — Видях, че харесахте моите деца… Идете във фермата за змии, вече знаете пътя… Имате нужда да задоволите любопитството си, нали?

— Като те гледам, имам чувството, че кавалерийският полк на Нейно величество се е разходил върху лицето ти — отбеляза Том Мейджър, изправен насред болничната стая с дългото си палто и смешна шапчица на главата. — Нали ти казах да внимаваш, синко? — Приличаше на бавачка, недоволна от палаво дете, изражението му беше странна комбинация от загриженост и облекчение.

— Каза ми, татенце — съгласи се Кроукър и отметна завивките. — Защо, вместо да ми се караш, не използваш репутацията си, за да ме измъкнеш оттук? — Болеше го навсякъде, имаше чувството, че са го хвърлили от влак. Но ребрата му бяха издържали, нямаше никакви счупвания и това беше най-важното…

— Вече е сторено, синко — отвърна Мейджър, извади дрехите му от шкафчето и ги хвърли на леглото. — Но не е зле да побързаш… Болничната управа получи няколко запитвания за скъпоценното ти здраве. При това от хора, които надали ще пожелаеш да видиш, поне за момента…