Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Същевременно Оками отново изчезна и Кроукър си даваше ясна сметка, че не е достатъчно само да знае за пребиваването му в Лондон. Трябва да открие и точния адрес на скривалището му. А този адрес знае единствено Веспър. Отново се опита да вникне в мислите й. Загадъчността на тази жена неотразимо го привличаше.

Както случайни свидетели на тежка железопътна катастрофа се привличат от смачканите вагони, но едновременно с това потръпват от страх… Без всякакво съмнение Веспър беше жестока и безсърдечна жена, но едновременно с това проявяваше странна топлота по отношение на Маргарет и Челесте, които очевидно манипулираше. Над всичко това доминираха близките й отношения с Оками. За него ли работеше? Или беше агент на Дидалъс, успял да проникне в мрежата Нишики? Сега, след като разбра, че Веспър има пряк контакт с Кайшо, той трябваше на всяка цена да се добере до нея.

Но в този момент тя вероятно вече летеше обратно за Вашингтон, твърдо решена да получи последните изследвания на Сърман от АМОП…

— Лю… — докосна го по ръката Мейджър. — На врата ти висят доста опасни типове, а аз нямам нито времето, нито необходимите средства, за да те пазя от тях.

Какво ли ще каже, ако знае за заплахите на Гадняра към Маргарет, помисли си Кроукър. Запита се дали да каже на Мейджър за „Факел“, но какво ще постигне с това? Дори да успее да убеди началниците си в реалността на заплахата и да мобилизира всички полицейски сили, той пак не би могъл да предотврати експлозията. Медните неминуемо ще се докопат до информацията и в резултат ще настъпи всеобща паника. Освен това, каже ли на Мейджър за какво става въпрос, той ще трябва да остане тук. А това означава да изпусне Веспър. Затова реши да си мълчи, прочисти гърлото си и каза:

— Може би имаш право…

— Така те искам, момче — зарадва се Мейджър. — Давай да потегляме направо за Хийтроу!

Дъждът беше ситен и примесен с мъгла. Зад запотеното стъкло се появи линейката, която огласяше квартала с пронизителния вой на сирената си. Полицейските коли спряха, за да й осигурят достъп до входа към спешното отделение. Шофьорът на даймлера натисна спирачките, за да не бъде блъснат.

Може би пронизителното свирене на гумите заглуши първия залп. Кроукър видя алените пламъчета, които започнаха да излитат от широко разтворената задна врата на линейката.

В момента, в който се хвърли по очи на седалката, зърна кървавите пръски по тавана на лимузината, излетели от пробитата глава на шофьора. Напипа ръчката за отваряне, тласна с рамо вратата и се претърколи на асфалта. Застана на колене и издърпа Мейджър миг преди колата да се стрелне напред, с освободена от крака на мъртвия шофьор спирачка… Механичната протеза почти изскочи от леглото си, но той все пак не изпусна реверите на англичанина. Ако ръката му беше истинска, несъмнено би била премазана. Но титанът и поликарбонатите бяха достатъчно здрави и гъвкави и свършиха работата си. Мейджър се стовари до него, а даймлерът прекоси улицата и се заби в паркираните насреща коли.

Линейката не спря нито за миг и вече изчезваше зад ъгъла с пронизително свирене на гумите. Стрелбата замря. Едната от колите на охраната тръгна да я преследва, втората се оказа безнадеждно блокирана от смачканото туловище на даймлера.

Кроукър чуваше виковете на полицаите и тропота на тежките им подметки върху уличното платно. Студените дъждовни капки бързо проникваха във врата му, мокреха яката на ризата му и го караха да потръпва. Обърна тялото на Мейджър, видя кръвта и отчаяно простена:

— Господи, Боже мой! — после вдигна глава и изкрещя: — Доктор! Веднага доведете доктор!

През гърдите и дясното рамо на Мейджър се проточваше алена лента. Кръвта шуртеше отвсякъде, пръски имаше дори в косата му.

Очите на Мейджър се проясниха, устните му леко се раздвижиха.

— Нали ти казах, синко?…

— Не говори! — притисна го Кроукър. — Изглеждаш така, сякаш целият кавалерийски полк на Нейно величество се е разходил върху лицето ти…

— Така и се чувствам — направи опит да се усмихне Мейджър. — Направи каквото ти казах, синко… Измитай се от Англия, преди да е станало късно…

— Казах ти да мълчиш! — скара му се Кроукър и притисна още по-здраво потръпващото тяло на приятеля си. Къде, по дяволите, се бави тоя лекар? Нали сме само на няколко метра от проклетата болница?!

Мейджър започна да се тресе.

— Дръж се, дявол да те вземе! — изкрещя Кроукър. — Иначе не знам какво ще…