Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Знаеш ли, това положение така и не успях да разбера — обади се Коей. — Ти беше нинджа и това автоматическите изключваше от обществото… Нямаше начин да не бъдеш привлечен от Якудза — една отречена от обществото организация. Но въпреки това…

— При нинджуцу има само два цвята — бял и черен. Добро и лошо, без никакви нюанси. Така ме учеха, така виждах живота… Така и не разбрах как е възможно баща ми да бъде близък приятел с оябун от Якудза. Знаех, че службата му изисква контакти с Якудза, но не и приятелство. Сърдех му се за това, но не го показвах. Обичах баща си и се прекланях пред него, но никога не му простих за приятелството с Микио Оками…

— Горе-долу такива бяха чувствата ти и когато пожела аз да ти стана приятелка, нали?

Сейко не излизаше от ума му. Без нея едва ли би стигнал до това душевно разголване. Мразя твоята праволинейност, мразя отказа ти да признаеш, че между черното и бялото има още стотици нюанси… Тя го беше познавала по-добре от всички, включително и от него самия. Сърцето му се свиваше от болка по нея. Нима е възможно човек сам за себе си да е загадка?

Стояха близо един до друг, той чувстваше как времето пропада, а годините отлитат като изсъхнали листа.

— Защо? — прошепна Коей.

В този кратък въпрос се съдържаше цялата мъка на техния осакатен живот, на раните, които отказваха да зараснат…

— Колко си приличаме — продължи тя. — Това би трябвало да ни направи близки, но стана обратното — ние се наранихме взаимно… — вдигна глава, огромните й очи потънаха в неговите. — Не исках да те лъжа, но как бих могла да ти разкажа за своя позор?

— Наистина не би могла — кимна Никълъс. — Това е нашата карма, всеки си я изстрада…

Тя хвана ръцете му.

— Дълго чаках този миг… Чаках го цял живот…

Устните му бяха близо до нейните. С крайчеца на окото си виждаше как се гърчат пепелянките. Усети бедрата й върху своите, розовото връхче на езика и пробяга по устните му.

Телата им пламнаха, влечугите моментално усетиха това. Вцепенението ги напусна, плоските им глави се надигнаха, раздвоените им езичета започнаха да опипват въздуха.

Свитите на кълбо гърмящи змии сякаш най-добре реагираха на вибрациите, които се излъчваха от стройната фигура на Коей. Блестящите им тела се замятаха, бамбуковите клетки затрещяха. Острите като игли отровни зъби, които нормално се криеха под устната кухина, изведнъж щръкнаха навън, готови за действие.

Той разкопча блузката от фина материя, ръцете му обхванаха гърдите й. Пръстите погалиха зърната, от устата й се изтръгна тих стон, главата й се сведе към шията му. Кръвта им кипна, танжинското му око широко се разтвори, обливайки ги в ослепителна светли на.

Ръцете й несръчно започнаха да разкопчават колана му, панталонът се плъзна надолу. В същото време той вдигна полата й, усетил голото тяло отдолу. Залепи гърба й за стената на навеса, единият й крак се повдигна и остана увит около кръста му. Ръката й го насочи към пламналата женственост, той проникна в нея в мига, в който устните им се сляха.

Стенанието й заглъхна в устата му, ехото накара змиите да се замятат в клетките си. Гръбнакът й се изви, тазът й се притисна в него и трескаво потърси синхрон с мощните му тласъци. Телата им се сляха.

Дишаше учестено, в съзнанието й нямаше нито мисъл, нито болка. Нещо дълбоко в нея щракна и се освободи, насладата разля сладката си нега в гърдите и слабините й… Това беше духът на свободата, оцелял след години на непоносими страдания. Аз съществувам , замаяно помисли тя. О, Господи, аз съм жива!

Отдавна беше на „ти“ със сексуалната техника, но това, което ставаше в момента, беше нещо съвсем различно. Времето потрепна и престана да съществува, миналото изгуби власт над волята и съзнанието й, самотният затвор на настоящето изчезна. Сякаш се беше събудила от вековен сън и се понасяше към сияйната зора на хоризонта върху крилете на тържествуващия си дух…

Заляха я горещите вълни на възбудата, тялото й се разтърси от могъща конвулсия и лудо се притисна в неговото, лицето и гърдите й се покриха с капчици пот. В момента, в който бедрата му потръпнаха и се залепиха за нейните с дива мъжка необузданост, тя усети как нещо ново и непознато се влива в изстрадалата й душа. Вкопчи се в него, твърдо решена да го задържи.

— Господи, колко далеч съм била от истината — прошепна тя в душния въздух на змийския навес.

Замаян от бурния развой на събитията, Никълъс мълчаливо я стискаше в прегръдките си. Дишането й беше все така учестено, пулсът й барабанеше под пръстите му като нов, неизвестен на науката източник на енергия.