Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Проверил резервоара, Чезаре се зае да събира котвеното въже.

— Ако животът ме е научил на нещо, то безсъмнено е никога да не се обръщам назад — промърмори той.

— Но това са твоите хора, рискували са живота си за теб! Не им ли се чувстваш задължен, поне мъничко?

— Те са алчни, глупави и най-вече мързеливи — вдигна глава да я погледне той. — Всички, до последния човек!

— Но и лоялни, нали?

— Лоялност мога да получа и от всяко куче — махна с ръка той. — Хайде, идвай! Преди това не забравяй да откачиш въжето…

Миг по-късно двигателите забоботиха и моторницата бавно се отлепи от кея. Насочи се на изток, описа широк кръг и взе курс в южна посока. Водата зад кърмата закипя. Отминаха малкия остров, на който се виждаха ниските сгради на Бреговата охрана, и Чезаре подаде газ. „Цигарата“ насочи нос в небето и стремително полетя напред. Брегът бързо се стопи, объркването и хаосът в имението сякаш никога не ги беше имало.

Уейд Форест скочи на тревата, сърцето му развълнувано биеше. Беше облечен в камуфлажен комбинезон, в ръцете си стискаше автомат. Излетя броени секунди, след като Кроукър натисна електронния прекъсвач, скрит в изкуствения му нос.

Момчетата му вече бяха събрали на куп италианските горили на мафиота, те страхливо се блещеха срещу демонстрацията на сила от страна на американското правителство. Приведен под свистящото витло, Форест издаде няколко заповеди в микрофона, вграден в каската му. Не се чувстваше удобно в широките дрехи, създадени да издържат на картечен откос, но правилникът си е правилник и той нямаше никакво намерение да го нарушава. Вчера се обади на дъщеря си. Купонът по случай рождения й ден беше в разгара си, в слушалката се чуваше музика и смях. А на него стомахът му се сви от мъка. Говориха няколко минути, но след като разговорът прекъсна, той изведнъж си даде сметка, че не помни дори една дума. Винаги ставаше така. Прекалено зает да мечтае за семейството си, той пропускаше подробностите, пропускаше всичко, което го прави съпруг и баща… Дъщерите му растяха без него и нищо не можеше да промени този факт. Такава му е работата, такъв е животът… Все не съумяваше да каже това, което мисли. Онези няколко топли думички, които носеха сигурност и чувство за душевно спокойствие. Импулсивно набра номера още веднъж, но дъщеря му беше някъде навън. Приятелката, която вдигна слушалката, обеща да я открие. Форест почака три-четири минути, заслушан в музиката и взривовете весел смях. После бавно окачи слушалката. И без това имаше работа да гуша…

В момента работата му беше да разстави правилно хората си. Тръгна да обикаля имението в компанията на въоръжените си помощници. От главната сграда течеше поток от хора с вдигнати ръце, други бяха подбрани от храсталаците край оградата, където се бяха опитали да се скрият. Нещата се развиваха благоприятно, без нито един изстрел.

Но Чезаре Леонфорте го нямаше. Форест заповяда пълно претърсване на основната сграда и се насочи към къщичката за гости. Там завари Кроукър, вече успял да обезвреди трите горили, които я охраняваха. Беше в компанията на красива жена с тъмна коса и светли очи, дрехите й издаваха току-що освободената пленница. Позна я веднага, позна и момичето, което беше прегърнала. В стаята имаше още един мъж, когото Форест виждаше за пръв път. Не му обърна внимание.

— Маргарет Голдони де Камило — каза, той със звучния тембър, който беше усвоил още в полицейската академия на Вирджиния. — Възползвам се от присъствието ви тук, за да ви отправя официално обвинение в убийството на Франко Бондини, известен с прозвището „Рибата“. — В ръцете му се появиха никелирани белезници. — Трима свидетели, които не се познават помежду си, са ви идентифицирали като жената, застреляла мистър Бондини на Парк авеню и…

— Моля? — изгледа го с недоумение Маргарет. — Това беше акт на самозащита!

— Може би — промърмори Форест, щракна белезниците на китките й и с монотонен глас й прочете правата.

— Но аз не съм виновна! — извика Маргарет и хвърли отчаян поглед към Кроукър: — Лю!

Зает да отлепя последните остатъци от дегизировката си, Кроукър ядосано вдигна глава:

— Какво си въобразяваш, че правиш, Форест? Това са глупости и ти отлично го знаеш! Те убиха шофьора й и…

— Бодигарда, искаш да кажеш — озъби се Форест. — Според теб с какъв бизнес се занимава тази дама?

— Те застреляха човек, намиращ се редом с нея — пристъпи крачка напред Кроукър. — И се готвеха да я ликвидират. — Светлината се отрази в грима по лицето му. — Никой съд в тази страна няма да я признае за виновна. Всъщност няма и прокурор, който да й отправи официално обвинение… В това отношение законът е напълно категоричен: всеки гражданин има право да се защитава, когато животът му е поставен под заплаха. Нещата се изчерпват с това, което ти каза дамата — самозащита!