Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Кой е?! — истерично изкрещя познатият глас. Той се надигна, дръпна фалшивия нос и широко се усмихна.

— Аз съм, Маргарет…

— О, Господи! — простена тя, скочи от леглото и се хвърли в протегнатите му ръце. — Господи, Лю!

Устните му докоснаха шията й, в ноздрите му нахлу ароматът на тялото й. Едва сега си даде сметка колко му беше липсвала тази жена!

— Всичко свърши — промърмори успокоително той. — Ти си в безопасност, Франси също…

Тетцуо Акинага не се виждаше никъде, но Никълъс успя да зърне фигурата на Йоши, който се измъкваше през един от задните изходи на заведението.

Втурна се подире му и рязко дръпна вратата. Очакваше да се озове във вътрешен двор или направо на улицата, но вместо това пред очите му се разкри дълъг, зле осветен коридор, който завършваше с полуотворена врата. Налагаше се да се придвижва бавно, прилепен до стената. Когато най-сетне стигна дъното на коридора, протегна крак и внимателно побутна открехнатата врата. Тя проскърца, главата му предпазливо надникна навън. Тясната уличка беше пуста. Дали Йоши и Акинага бяха избягали оттук, или все още се намираха в сградата, запита се той.

Дръпна се навътре, отвори Танжинското си око и тъмнината бързо отстъпи. На тавана над главата му се очерта квадратен отвор, покрит с дървен капак. Към него водеха няколко метални стъпала. Безшумно се изкачи по тях, сгуши глава в раменете си и надникна през дупката.

Пред очите му се разкри задната част на магазинче за видеоигри. Надигна се на ръце, влезе в прашното помещение и безшумно започна да си пробива път между празни кашони и повредени автомати. Надникна към предния салон, пред очите му блеснаха редица призрачно осветени екрани, върху които се водеха безкрайните компютъризирани битки. Зад машините стояха младежи, повечето от тях рокери с кожени якета, с боядисани коси и купища железни дрънкулки по дрехите. В очите им се четеше отегчението на хора, които разполагат изцяло с времето си.

Никълъс внимателно огледа помещението. Беше голямо колкото обикновена зала за игра на пачинко, върху неоновите тръби на осветлението се изписваха имената на фирмите производителки на игралните автомати.

Тук минаваше животът на голяма част от младите хора в квартала, това беше върховната му изява: неограничен контрол над малки човечета върху още по-малки екрани, които загиваха при всяко погрешно натискане на бутона, но само за да се съживят миг по-късно — силни, спокойни, лишени от емоции. Зад пулта стояха младежи, които не искаха или не бяха в състояние да приемат подредения живот на своите родители, предпочитайки да се гмурнат във въображаемия свят на компютърните игри, който не изискваше от тях нито отговорност, нито някакви усилия… Тук, между машините, които безупречно възпроизвеждаха всички загинали в „битката“ войници, те се чувстваха безсмъртни, неподвластни на времето. Тук миналото не съществуваше, а бъдещето зависеше от броя на жетоните, пуснати в съответния процеп…

Глух и сляп за оживлението около себе си, Никълъс бавно прекоси салона. Търсеше Йоши, нищо друго не беше в състояние да привлече вниманието му. Мина покрай касиерката, затворена в осветена от неон кабинка, бавно пое по стръмната стълба, залепена за стената. Прекоси тъмен и полупразен бар, в който пулсираше задъхана рок музика, озова се в просторно и доста по-тихо помещение. Стените бяха пепелявосиви, по тях висяха огромни черно-бели снимки на Джек Керуак, Алън Гинсбърг, Лоурънс Ферлингети, на младия Марлон Брандо в роля от „Дивият“… Срещу тях беше окачен Джим Морисън в кожените си дрехи, изправен на сцената с каменно лице и микрофон в ръка, до него се усмихваше Лорънс Харви, който очевидно се чувстваше добре в компанията на Джеймс Дийн с лице на гладен хищник, и Т. И. Лоурънс, чието мургаво лице влизаше в ярък контраст с бялата му арабска роба…

Залата беше хладна и оскъдно осветена, масите бяха пръснати нарядко. Върху леко издигнат подиум, който можеше да бъде наречен „сцена“ само от човек с богато въображение, се беше изправил младеж с черни ботуши и тесни джинси, над широкия кожен колан носеше синкавобяла тениска. От ъгъла на устата му висеше недопушена цигара, а самата му уста бълваше дълги тиради, които посетителите очевидно приемаха за някакъв вид поезия… На масичките имаше само чаши с кафе или неизвестен за Никълъс заместител… Въздухът тежеше от тютюнев дим.

Прекоси залата и влезе в блестяща от хромираната стомана кухня — тясна и дълга като хотелски коридор. Присвил очи от ярката луминесцентна светлина, той се зае с методичното й претърсване, без да обръща внимание на въпросите, с които го засипваше някакъв готвач. Уверил се, че тук няма заден изход, той се върна в залата на кафенето и започна да я оглежда с присвити очи.