Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Тук вонеше като в преизподнята. Резиденцията нямаше мазета. Така се строяха почти всички къщи във Флорида, просто защото подпочвените води бяха прекалено близо до повърхността. Но веднага след като една от подставените му компании купи този имот, Чезаре се беше погрижил за изграждането на тайния тунел. Просто за всеки случай… На строителите обясни, че през него ще се простират фиброоптични кабели за комуникация, но настоя да бъде прокопан така, че да може да се минава…

Побутваше Веспър пред себе си, от време на време натискаше главата й надолу. Колкото да я предпази от ниския свод, толкова и за да я държи под контрол. В момента тя беше единственото нещо на света, което беше в състояние да контролира. Независимо дали е тази, за която се представя, или е част от заговора на Кроукър и агентите на ФБР…

В крайна сметка е едно и също, въздъхна в себе си той, докато продължаваха да се промъкват покрай вонящите на сяра тръби от ПВЦ, навън от къщата, по-далеч от федералните ченгета… Важното е, че е тук. Вълшебен амулет, сигурна защита срещу света на предателите и подлеците… Няма значение дали ще я третира като любовница или заложник. Нека Кроукър и гадните федерални ченгета да посинеят от злоба!

Скован от лицевите подплънки, Кроукър профуча през входната врата и изскочи под ярките лъчи на флоридското слънце. Моментално се изпоти, после си спомни за предупреждението на Рико Лемон относно здравината на лепилото по лицето си и започна да се поти още повече.

Насочи се към двете горили, които вървяха подир мъжа с маслинена кожа, опрял револвер в слепоочието на Франси. Придържайки се към максимата, че нападението е най-добрата защита, той препречи пътя им и извика:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Изпуснах тая козичка само за миг — обади се мургавият. — Но можеш да кажеш на Гадняра, че пак я пипнах… Грешката беше моя, но вече всичко е наред.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — пристъпи напред горилата, която държеше веригата на кучето пазач.

— Викат ми Джоуи „Ръката“ — отвърна Кроукър и протегна протезата си. Старателно избягваше ококорените очи на Франси, но не пропусна да отбележи как лакътят й потъна в корема на мургавия, ловко възползвайки се от факта, че и двете горили се бяха зазяпали в биомеханичната му ръка.

— Не познавам никакъв Джоуи Ръката — изръмжа онзи, а кучето се задърпа като бясно с очевидното намерение да забие зъби в бутовете на Кроукър.

— От бригадата в Ню Йорк — поясни бившето ченге и побърза да добави: — Шефът ме повика да помагам при обработката на оная мадама Де Камило и непокорната й дъщеря.

— Този е Пол Киарамонте — рече мъжът и махна с ръка към мургавия. — Той е от нюйоркската бригада и доведе мадамата с детето… — Очите му се местеха от лицето на Кроукър към Пол и обратно. — Кво става, май не се познавате, а?

Устата на Пол Киарамонте се отвори, но Франси го настъпи толкова внезапно, че чак очите му се навлажниха.

— Че кой не познава Джоуи Ръката? — усмихна се пресилено той, пристъпи напред и протегна ръка. Кроукър я пое, очите му предупредително проблеснаха. — Къде се видяхме за последен път? Май беше в Бенсън-хърст, на сватбата на Донели, нали?

— Точно така — кимна Кроукър, усещайки струйката студена пот по гърба си. — Страхотна сватба беше! — Как актьорите се справят с цял тон лайна върху лицата си, безгласно се запита той. Имаше чувството, че маската му всеки момент ще протече като разтопен восък.

— Вярно — влезе в ролята си Киарамонте, протегна ръка и приятелски го смушка в ребрата: — Помниш ли Роуз?

— Ами Софи? — ухили се Кроукър. — Дереше се пред микрофона като пияна лунатичка!

— Достатъчно — обади се горилата с кучето. — Видяхме целия сериал „Това е нашият живот“… — Извърна се към Кроукър и поясни: — Шефът има съмнения към твоя приятел Киарамонте. В резиденцията ли да ги отведем тия двамата?

— Искам да видя мама! — извика Франси и затегли Пол към къщата за гости.

Кроукър я благослови за бързата реакция.

— Не — поклати глава той. — Шефът нареди момичето и майка му да бъдат на едно място, така по-лесно ще ги държим под око…

— Умно — обади се втората горила. — Ако пак ги изпуснем, живи ще ни одере!

Тръгнаха през тревата покрай красиво подрязаните храсти и лехите с цветя. Обувките им закънтяха по цимента край басейна, Кроукър чуваше единствено драскането на острите кучешки нокти. Над главите им плеснаха криле, красива птица се откъсна от клона на близкото дърво и се стрелна в лазурното небе, далеч от човешката жестокост.