Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Мога ли да попитам откъде знаете всичко това?

— Разбира се — кимна плешивият. — Баща ми създаде малка агенция за недвижими имоти, която наследих… — Раменете му леко се присвиха. — Това заведение е нещо като хоби за мен… Жена ми почина преди няколко години и се заех с него ей така, за запълване на времето…

— Да разбирам ли, че сделката е била осъществена от вашата агенция? — попита Никълъс.

— Хай — кимна Сута.

Умът на Никълъс бясно препускаше.

— А кой беше предишният собственик? — попита той.

Сута пристъпи от крак на крак, на лицето му се изписа колебание.

— Не трябва да споменавам името му — глухо прошепна той.

Започна да става интересно.

— Защо? — попита Никълъс. — Не бива да скривате информация, която би била от полза за прокуратурата.

— Нямам подобни намерения — размаха ръце Сута. — Но не зная дали е редно да разкривам данни, засягащи частно лице…

— Целият парцел е бил собственост на едно лице, така ли?

— Да — кимна Сута. — Отдавна, още отпреди войната… Казва се Оками-сан.

Сякаш някой стовари юмрук в слънчевия сплит на Никълъс. Изчака малко, напълни гърдите си с въздух и предпазливо попита:

— Имате предвид Микио Оками, известния оябун на Якудза?

— Не. Имам предвид Кисоко Оками, която е негова сестра.

Тъмна буря се надигна в душата на Никълъс, главата му се завъртя.

— Продали са семейна собственост?

— Не. Бях помолен да проверя за евентуални тежести върху имота и затова съм сигурен… Кисоко Оками беше единствен собственик.

Никълъс потъна в дълбок размисъл. Какво общо може да има между Родни Къртц, Майк Леонфорте и Кисоко Оками? Нямаше дори и най-бледа представа… После нещата изведнъж се завъртяха на деветдесет градуса, всичко дойде на мястото си. Само допреди пет минути не би допуснал подобно развитие, дори да го беше видял с очите си. Усети, че Сута го наблюдава с нескрито любопитство и почтително сведе глава:

— Страшно много ми помогнахте в разследването, Сута-сан. Ще отбележа това в официалния си рапорт.

Върху лицето на Сута отново се изписа облекчение. След няколко дълбоки поклона той се оттегли, Никълъс и Кава останаха сами в кухнята.

— Ловът започва да става интересен — отбеляза младежът.

— Май си прав — въздъхна Никълъс.

— Ще се качиш ли горе? — имаше предвид „Пул Марин“.

— Страхувам се, че нямам друг избор — отвърна Никълъс и натисна бутона зад вратата. Скърцането на подемника заглуши съскането на кафе машината в кухнята.

— Слиза — отбеляза Кава.

Вратата се отвори и Никълъс стъпи на платформата. Обърна се миг, преди механизмът за затваряне да се задейства, и видя вдигнатия палец на Кава.

— Успех — извика рокерът. — Изпий им кръвчицата!

Вратата се затвори и асансьорът потегли нагоре в пълен мрак. В тясната кабинка се долавяше ароматът на женски парфюм, примесен със странен, но не неприятен мирис на мъж. Вероятно някой е свалил крушката, помисли си Никълъс. Не беше натиснал никакъв бутон, подемникът сам тръгна нагоре. Дали е автоматичен, запита се той.

Хладен полъх докосна бузата му. Вероятно шахтата е свързана с вентилационна система… Не, едва ли. Кой ще си прави труда да прокарва вентилация в този лабиринт? Очите му се разфокусираха, тялото му се олюля.

Кшира?

Не, липсваше познатото жужене в главата му. На практика се чувстваше напълно спокоен, в душата му се промъкна приятна нега, волята му отслабна.

Газ. Това беше последната дума, която се появи в замаяното му съзнание.

После светът се смали и изчезна, на мястото му нахлу приливната вълна на мрака.

Чезаре разблъска купчината гниещи листа, примесени с пясък и пръст. Оказа се, че подземният проход свършва чак на брега на езерото Уърт, почти на километър извън чертите на имението. Добре замаскираният изход беше на броени метри от малък частен пристан. Той се измъкна навън, изтръска дрехите си от прах и дребни насекоми, след което се обърна да подаде ръка на Веспър.

Насочи се към „цигарата“, а тя се обърна да погледне имението, което дори оттук приличаше на казарма, в която е дадена учебна тревога. Хеликоптерът се беше приземил, командоси в защитни униформи се виждаха навсякъде, мощен рупор заповяда на всички, които се намираха в сградите, да излязат на поляната с вдигнати ръце.

Обезпокоена за своите приятели, Веспър се обърна към моторницата и подвикна:

— Не те ли интересува какво става там.