Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Приближиха се към тежка метална врата, която наподобяваше вход на древен замък. Зад нея седеше огромен борец сумо, който лениво се изправи и пое пластмасовите им карти през решетките. Вкара ги в някаква машина до себе си, решетъчната врата щракна и се отвори. Борецът мълчаливо им върна картите и отстъпи встрани.

Музиката беше оглушителна, задъхана като ритуалните ритми на индианско племе. Пробиха си път между тълпата разгорещени танцьори и се озоваха в продълговато помещение с нисък таван. Топлината и влагата на стотици човешки тела се стелеше над масите като тропическа мъгла. Пронизваха я разноцветни прожектори, над всичко доминираше музиката — някаква странна, но възбуждаща комбинация от джаз, бибоп и рап… Приличаше на вятър, който свири сред стеблата на млада бамбукова горичка…

Докато следваше Хата по петите, Никълъс бавно оглеждаше лицата на присъстващите. Разпозна министъра на финансите, министъра на търговията и индустрията, шефовете на търговската и промишлената камари… Спря да запаметява лицата на известните личности, когато видя министъра на външната търговия, заобиколен от цяла тълпа политици. Тук бяха водещи фигури от Либерално-демократическата партия, Социалистическата партия, имаше представители и на новосформираната Аграрна партия, начело със заместник-министъра на правосъдието. Между тях се виждаха президенти на големи международни компании, имаше и достатъчно представители на Якудза…

Никълъс се насочи именно към последните, очаквайки да открие и Тетцуо Акинага. Един младолик оябун, когото не познаваше, беше потънал в оживен разговор с директора на отдел „Хранителна промишленост“ в Министерството на търговията. Каква ли сделка се уговаря, запита се той и стисна ръката на Хата, който очевидно искаше да се смеси с тълпата и да изчезне.

— Къде е Акинага? — просъска той.

— Не зная — сви рамене прокурорът. Наложи му се да крещи, за да бъде чут.

Приближиха се към извит бар, пред който се трупаха клиенти — все видни представители на индустрията, висшата бюрокрация и подземния свят. Имаше нещо обезпокоително в свободното им, очевидно приятелско общуване, във веселите подвиквания и честите наздравици.

— Всяка нощ ли е така? — попита Никълъс.

Хата мълчаливо кимна с глава.

Какви сделки се сключват тук, неволно се запита Никълъс. Очевидно именно в това подземие се вземат важните решения за бъдещето на страната, докато дебатите в парламента са сухи и скучни, предназначени единствено за обществена консумация. Тук пулсира могъщото сърце на Япония, консервативно, хладно, затворено… То няма нищо общо с приказките за реформи, течащи като пълноводна река от парламентарната трибуна и предназначени за тълпата наивни и лековерни избиратели. Тук се сключват реалните сделки, участници в които както винаги са представители на железния триъгълник от бизнесмени, политици и висши администратори. Тук се уговарят взаимни отстъпки и облекчения, създават се съюзи и приятелства, разменят се огромни парични средства. Оттук тръгва мрежата на връзки и предпочитания, която покрива цялата страна и без която нищо не може да бъде постигнато. Хората сред тези стени, якудза или не, си препредават властта като вълшебен амулет, за тях невъзможни неща няма…

Оглеждайки тълпата, Никълъс изведнъж усети как тялото на Хата се стяга. Не извърна глава, само леко отмести очи и ги насочи натам, накъдето гледаше прокурорът. Отначало видя само мъглата от тютюнев дим, сред която се мяркаха телата на посетителите. Опипа полумрака с поглед и отвори танжинското си око точно навреме, за да усети как нещо тъмно и неясно започва да му се изплъзва. Опита се да го проследи, но наоколо действаха прекалено много дразнители, танжинското му око започна да се затваря…

Тогава се случи нещо странно. Вместо обичайния непрогледен мрак, който настъпваше след затваряне на танжинското око, в душата му се развихри истинска буря. В черепа му бръмнаха десет хиляди пчели, сърцето му неволно се сви пред могъщата приливна вълна на Кшира. Но този път жуженето продължи кратко, на негово място изплува тихият глас на Кисоко: Остави се на мрака…

Послуша го, мракът стремително настъпваше. Оглушителната човешка глъч се стопи и изчезна, замести я дълбока тишина. Никълъс чакаше. Някъде далеч, в покрайнините на езерото от кънтяща тишина, изведнъж проблесна сребърна искра — сякаш палава риба изскочи на повърхността, плесна с опашка и изчезна. Мракът се раздвижи и започна да фосфоресцира. Никълъс с учудване установи, че се движи. Плъзгаше се между хора, потънали в сериозни разговори, в приятелски прегръдки и напрегнати преговори… Усещаше скритите помисли на всеки един от тях, изкусните капани, които си поставяха, задните им мисли… Усещаше фалша на току-що сключени споразумения и опасни съюзи.