Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Акинага не вдига телефона, което означава, че не иска да го безпокоят или го няма — промърмори Хата и окачи слушалката на автомата. Натика ръце дълбоко в джобовете на панталона си, подметките му изскърцаха върху асфалта. — Ако второто е вярно, значи е в „Запален от двата края“…

— Искам да го открия, при това тази нощ — изръмжа Никълъс. — И няма да те изпусна от очи, докато не ме заведеш при него!

Стояха на тротоара близо до пресечката на Мейжи-дьори с Ясукун-дьори, очите на Никълъс бавно оглеждаха размитите от дъжда неонови реклами.

— Какво представлява „Запален от двата края“? Гей бар или заведение за стриптийз?

Хата се поколеба и Никълъс мрачно го изгледа.

— Частен клуб, в който се предлага и стриптийз, но много специален — побърза да отвърне той. — Достъп до него имат само хора с членски карти, повечето от тях са важни личности…

Никълъс продължаваше да наблюдава улицата, очите му търсеха големи лимузини с якудза зад волана. Една среща с подобна кола му беше повече от достатъчна, нямаше никакво желание за втора. Беше ясно, че Хата е поставен под наблюдение и закрила, отстраняването на първия бодигард навеждаше на мисълта, че съответният клан на Якудза ще направи необходимото да го снабди с нов… „Запален от двата края“… Странно име за нощен клуб. Но още по-странно беше, че именно пред входа на този клуб беше съсечен Изе Икудзо… Показно убийство, вероятно дело на самия Майкъл Леонфорте.

— Важни личности? — повтори замислено той. — Какво имаш предвид?

Хата отново се поколеба. Външният му вид беше ужасен, от тялото му се разнасяше отвратителна миризма. Никълъс умишлено не му даде възможност да се приведе в ред. Понякога унижението е най-доброто средство за душевно пречистване…

— Знаеш какво — най-сетне отвърна Хата. — Политици, висши чиновници, бизнесмени… Не се допускат хора на заплата… — Това означаваше, че клубът е табу за държавни служители от среден и дребен калибър. — „Запален от двата края“ е клуб за избрани, там се срещат само хора с истинска власт… Именно по тази причина Акинага го е превърнал в нещо като втори дом…

Умът на Никълъс напрегнато работеше. Нещо не беше наред, усети го още в момента, в който Хата неохотно призна за тайните си връзки с Тетцуо Акинага. Онзи беше оябун на клана Шикей, докато татуировките на бодигарда с мерцедеса сочеха, че той принадлежи към клана Ямаучи. След убийството на Таши Шидаре — оябун на Ямаучи, кланът се управляваше от тримата му помощници заедно, тъй като никой от тях нямаше достатъчно подкрепа за самостоятелно управление. Дали Акинага е решил да погълне Ямаучи? Според някои слухове той имал сериозни намерения да наследи Шидаре, освен това вече беше направил един опит за премахването на самия Никълъс.

— Значи Акинага е редовен посетител на „Запален от двата края“ — промърмори той. — А останалите оябуни?

— Естествено — кимна Хата. — Почти всички са членове. Също и няколко от помощниците им…

Късчета от мозайката продължаваха да плуват в мрака, но някои от тях бавно лягаха по местата си.

— И ти ли си член?

Хата се поколеба, после неохотно кимна с глава.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше сребърните дъждовни струи, които шибаха ярко осветените витрини на Шинжуку.

— Заемаш достатъчно важен пост, за да поддържаш връзка с Акинага — промълви най-сетне той. — Знаеш къде можеш да го откриеш, сега ще видим дали те познават там.

Разбира се, Хата наистина се оказа член на клуба. При това достатъчно популярен, за да не показва картата си. А Никълъс беше помолен да остави името си. Той се представи като Майк Леонфорте, после и двамата получиха пластмасови карти с лазерен код.

— Защо ме доведе тук? — просъска Хата, докато се спускаха по каменните стъпала, излъскани от дългогодишна употреба. — Нещата могат да станат доста сложни!

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Но именно тук си планирал отстраняването на Танака Гин, нали? Значи е редно да довършиш започнатото дело…

Стълбището се осветяваше от неонови тръби, скрити зад метални решетки. Неприятно ярката светлина превръщаше кожата им в болезнено бледа материя, сякаш бяха мъртъвци. Долу гърмеше оглушителна рок музика, вибрациите й проникваха в краката им направо през каменните стъпала.

Стълбата свърши, пред очите им се разкри дълъг и тесен коридор, далечният му край тънеше в мрак. Подът беше покрит с леко извити дялани камъни, по стените се плъзгаха водни струи, събираха се в нещо като плитки канавки и изчезваха незнайно къде. На сводестия таван бяха окачени слаби електрически крушки в метални решетки. Всичко това напомняше за някаква естествена пещера, вероятно разположена точно над тунелите на метрото.