Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Днес сенсеят навършва осемдесет и осем години и навлиза във „възрастта на ориза“…

— Какво е това?

Юмико се върна обратно до масата, подаде му туш и четчица за писане и каза:

— Вече знаеш достатъчно от йероглифите на „канджи“. Напиши цифрата осемдесет и осем.

Аки се подчини.

— Сега правиш ето така — взе четчицата Юмико. — Разделяш този йероглиф на три и получаваш три нови обозначения… — Изписа ги върху листа и попита: — Какво означават те?

— „Възрастта на ориза“ — бавно прочете Аки и възхитено плесна с ръце: — Колко интересно, мамо! Има ли още такива неща?

Юмико се усмихна и разроши косата му:

— В Япония празнуваме старостта след навършването на шестдесет и шест… Според една стара поговорка „животът продължава точно шестдесет години“, а нашият календар обръща особено внимание именно на шестдесетгодишнината. Точно тогава рождените знаци на човека се повтарят изцяло в новия календар и ние приемаме това като прераждане… На шестдесетгодишнината си човек получава специални подаръци.

— А ние подарихме ли нещо специално на сенсея?

Юмико замълча, очите й с обич обгърнаха личицето на момчето, извърнато към нейното. В този момент й се струваше, че се слива с него, най-близкото й същество на света. Сърцето й се разтапяше.

— Мисля, че това е твоя работа — тихо рече тя.

— Моя ли? — учуди се Аки. — Но как бих могъл да зная какво трябва да се подари на един възрастен сенсей?

— Попитай сърцето си — отвърна Юмико. — И сигурно ще получиш отговор.

Лицето на Аки се разкриви от напрегнат размисъл, после очите му светнаха:

— Как мислиш, дали сенсеят обича „умебоши“ като мен?

— Благодаря ти за подаръка — прогърмя гласът на сенсея и ехото се блъсна във високия, богато резбован таван от обработен кедър. Сякаш беше проговорила самата планина.

Притиснал чело и длани в татамито на входа, Аки едва чуто прошепна:

— Това е най-любимото ми нещо на света…

До ушите му долетя шумоленето на хартия. Тяхната оризова хартия не беше толкова фина, колкото онази, в която беше увито кимоното на Митцунобе, но нямаха по-добра…

— О, „умебоши“! — възкликна гръмотевичният глас. — Страшно много обичам сладко от сливи и го ям дори в началото на есента!

Аки прекрати дълбокия си поклон. Калните му „гета“ бяха оставени на бетонния перваз под първото стъпало от излъскано кедрово дърво, на краката си имаше чисти, снежнобели „таби“.

— Влез, момчето ми — покани го сенсеят. — Бъди добре дошъл в моя дом.

От квадратното му лице лъхаше сила, макар и снежнобяла, гъстата му коса наподобяваше лъвска грива. Брадичката му беше решителна, дълбоки бръчки се спускаха към широката уста. Белите вежди над очите му странно помръдваха, а самите очи бяха твърди като късчета кремък. Беше облечен в широка блуза от бял ръчно тъкан лен, надолу носеше светлосиня „хакама“ — една от онези странни полички, с които стрелците с лък Дзен бяха направили впечатление на Аки.

Къщата на сенсея изглеждаше просторна. Таваните бяха изключително високи, окачени върху масивни греди от пушен кедър. Прозорците гледаха към планината. Човек можеше да се отпусне на колене и да отпива глътки чай, насочил поглед към прекрасната панорама на непристъпните върхове, издигащи се стръмно над заснежените склонове.

Митцунобе поднесе на Аки чай с цялата тържественост на церемонията, използвана за възрастни хора. А момчето със смайване установи, че сенсеят се отнася с него по съвсем различен начин от останалите. Не му говореше отвисоко, не го гледаше с пренебрежението, с което повечето възрастни хора се отнасяха към десетгодишните деца. В това отношение приличаше на майка му…

— Съжалявам, че моят подарък не е толкова ценен като вашия — промълви Аки, след като отпи глътка от гъстата зелена течност.

— Напротив — поклати глава сенсеят. — Подаръкът ти е изключително ценен, тъй като много обичам сладко от сливи, но рядко попадам на истински майстор…

— Толкова рядко, колкото „възрастта на ориза“? — попита по свойствения си прям начин Аки.

Митцунобе гръмогласно се разсмя, а момчето помисли, че дебелите греди на тавана всеки момент ще се срутят над главите им.

— О, Господи! — разтърсваше се тялото на възрастния мъж. — Да, да… Точно толкова!… — Отви капачката на буркана и добави: — Какво ще кажеш, ако си хапнем малко „умебоши“?

Навън се стъмни, Митцунобе стана да запали лампите, но Аки изобщо не забеляза това. Къщата не беше електрифицирана, осветлението идваше от няколко петромаксови лампи. Сенсеят приготви проста вечеря от варена риба и гъст ориз, после двамата се оттеглиха в голямата стая. Тук лампа не беше нужна, тъй като нощта беше необичайно светла. Аки се настани на татамито с чувството, че се къпе в странно сияние. Вдигна глава и видя, че на тавана има широки капандури. По форма те наподобяваха онзи герб, изрисуван на гърба на новото му кимоно.