Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Приключи на петия ден от петия месец и го окачи на бамбуков прът над къщата. Майките и бащите в градчето правеха същото, ритуалът се повтаряше и на други места по островите. Наближаваше празникът „койнобори“…

Аки — това беше приблизителният превод на китайското име на момчето — попита майка си какво представлява този празник. Не го познаваше, тъй като по време на войната никой не го беше отбелязвал.

— Това е Денят на момчето — поясни Юмико. — Всяка къща, в която растат момчета, окачва транспаранти над вратата си. Големи за по-възрастните, малки — за невръстните.

Аки с удоволствие отбеляза, че транспарантът на Юмико е огромен, поне според неговите разбирания. Голямата риба помръдваше като жива под тласъците на пролетния бриз. Лицето й беше мило и едновременно с това решително, хрилете бяха нарисувани до най-малки подробности.

— Това е шаран — поясни Юмико. — Избран е за символ на „койнобори“ заради изключителната си храброст. Шараните умеят да плуват нагоре срещу водопадите и не се страхуват от ножа на рибарите. Според една от легендите пасажи специално тренирани шарани били включени в армадата на императрица Жин-гу при инвазията в Корея.

Юмико взе ръката на Аки и двамата седнаха на прага. Все още беше хладно, зимата бавно отстъпваше пред лъчите на пролетното слънце. Въздухът беше кристалночист, на хоризонта ясно се очертаваха непристъпните върхове на планината Хида-Санмияку. Приличат на огромна сабя, помисли си Юмико. Именно заради тази панорама беше решила да се заселят в малкото градче.

Черната коса на Аки се развяваше на вятъра, бронзовото му лице беше извърнато нагоре, а очите му не се отделяха от рибата-транспарант. Време е за истинското му обучение, каза си тя. Момчето вече наближава десет години, а умът му е остър като бръснач.

— Аки-чан — тихо се обади тя, — знаеш ли, че тези транспаранти-шарани невинаги са били използвани за празника „койнобори“? — Момчето не отвърна нищо, но тя усети нарасналото му любопитство. Винаги я слушаше с внимание, думите й оставаха дълбоко запечатани в съзнанието му. Отначало Юмико беше сериозно разтревожена, тъй като детето беше болнаво и проговори значително по-късно от връстниците си.

Докторите я успокояваха, че няма никакви физиологични увреждания, но тя продължаваше да се тревожи. Те бяха опитни специалисти, но всичките им усилия бяха съсредоточени в лекуването на ранените във войната.

Малко неща в живота бяха в състояние да я уплашат. Успя да се измъкне от агонизиращия Шанхай и да се прибере у дома и най-страшното мина. Когато разгъна пакетчето на Зи-лин и откри вътре достатъчно злато, за да преживява, тя вече знаеше, че не бива да се страхува от нищо. Още повече че редом със златото беше кехлибарената статуетка, предназначена за нейния син.

Все пак прекара немалко безсънни нощи, замръзнала от ужас пред възможността синът й да расте с някакви скрити недъзи. Това вероятно се дължеше на спомените за преждевременното му раждане, а може би и на проклятието, което й донесе любовта към Зи-лин…

Аки би трябвало да проговори някъде след като навърши годинка. Но той не каза нито дума чак до третия си рожден ден. Когато най-накрая отвори уста, от нея излетя цяло и съвсем завършено изречение:

— Може ли да си набера малко сливи, мамо?

Юмико полудя от радост. Прегърна детето и го обсипа с целувки, от очите й рукнаха сълзи. А то я изчака да се успокои и невъзмутимо повтори въпроса си.

— Разбира се, че може — отвърна тя и тръгна редом с него. Гледаше го с нескрито удивление. Още от най-ранна възраст момчето обичаше „умебоши“. Това беше особен сорт ранозреещи сливи, които се обираха още през пролетта и се правеха на сладко. С него местните жители се разхлаждаха по време на големите летни жеги, настъпващи в този край още в средата на юни. Беше съвсем ясно защо Аки иска да бере сливите сега, но тя не можеше да приеме толкова мъдрост у тригодишния си син.

— Разкажи ми още за шарана — извърна лице момчето.

Юмико тръсна глава, за да прогони спомените.

— През седемнадесети век само самураите са имали право да окачват подобни транспаранти пред къщите си. Сядали под тях и се заемали да лъскат своите катани и други видове рицарско оръжие. Така изразявали почит към синовете си. А обикновените хора, отчасти на шега, отчасти и за да не останат по-назад, започнали да окачват книжни копия на самурайските знамена. Те нямали право да носят оръжие, следователно били лишени от възможността да го лъскат. В замяна решили да сложат нещо друго, не по-малко лъскаво, под своите транспаранти. И избрали шараните…